Хулио Кортасар
Игра на дама (12)

11.

Грегоровиус остави да напълнят чашата му с водка и започна да пие на малки глътки. Две свещи горяха на полицата на камината, където Бабс държеше мръсните чорапи и бирените бутилки. През прозрачната чаша Грегоровиус се възхити на двете свещи, които горяха далеч една от друга, толкова чужди на всички тях и анахронични като корнета на Бикс, който влизаше и излизаше от едно различно време. Малко му пречеха обувките на Ги Моно, който спеше на дивана или слушаше със затворени очи. Мага дойде и седна на пода с цигара в уста. В очите й светеха пламъците на зелените свещи. Грегоровиус я съзерцаваше в екстаз и си припомняше една улица в Морле по здрач, един много висок виадукт, облаци.

— Тази светлина толкова прилича на вас, идва и си отива, движи се непрекъснато.

— Като сянката на Орасио — каза Мага. — Носът му расте и се смалява, невероятно е.

— Бабс е пастирката на сенките — каза Грегоровиус. — Понеже работи с глина, тези конкретни сенки… Тук всичко диша, възстановява се един изгубен контакт, музиката помага, водката, приятелството… Тези сенки на корниза; стаята има бели дробове, има пулс. Да, електричеството е елеатическо — то вкаменява сенките ни. Сега те са част от мебелите и от лицата. Тук обаче е друго… Погледнете този гипсов орнамент, сянката му диша, извивката му се издига и се отпуска. Едно време човек е живеел в мека, проницаема нощ, в непрестанен диалог. Страховете, какъв лукс за въображението…

Събра ръце, като едва раздалечи палците — на стената едно куче отвори уста, размърда уши. Мага се смееше. Тогава Грегоровиус я попита как изглежда Монтевидео, кучето тутакси изчезна, понеже той не беше съвсем сигурен, че тя е уругвайка: Лестър Йънг, Канзас Сити Сикс. Шт… (Роналд с пръст на устните).

— На мен Уругвай ми звучи странно. Монтевидео сигурно е пълен с кули, с камбани, отлети след битките. И да не ми кажете, че в Монтевидео, на брега на реката, няма огромни гущери.

— Разбира се, че има — каза Мага. — До тези неща се стига с автобуса за Поситос.

— А хората в Монтевидео познават ли добре Лотреамон?

— Лотреамон ли? — попита Мага.

Грегоровиус въздъхна и отпи още водка. Лестър Йънг — тенор саксофон, Дики Уелс — тромбон, Джо Бъшкин — пиано, Бил Коулман — тромпет, Джон Симънс — контрабас, Джоу Джоунс — ударни. „Four O’clock Drag“. Да, огромни гущери, тромбони на брега на реката, блусът се влачи като влечуго, drag^[1] може би е гущерът на времето, безкрайно влечуго, влачещо се в четири сутринта. Или нещо съвсем друго. „А, Лотреамон ли — казваше Мага, спомнила си изведнъж за какво става дума, — да, мисля, че го познават много добре.“

— Бил е уругваец, макар и да не изглежда такъв.

— Не изглежда — каза Мага, оправдавайки се.

— Лотреамон всъщност… Но Роналд се дразни, пуснал е един от кумирите си. Трябва да млъкнем, жалко. Ще си говорим тихичко и вие ще ми разкажете за Монтевидео.

— Ah, merde alors^[2] — каза Етиен, като ги погледна свирепо. Вибрафонът опипваше въздуха, тръгваше нагоре не по стълбата, по която трябва, прескачаше едно стъпало, после прескачаше пет наведнъж и се появяваше отново по-нависоко, Лайънъл Хемптън се люлееше в „Save it pretty mamma“, пускаше се, падаше и се претъркулваше сред звън от стъкла, завърташе се на един крак, изправен на пръсти — мимолетни съзвездия, пет звезди, три звезди, десет звезди, угасяше ги с върха на обувката си, люлееше се, въртейки в ръка японско чадърче така, че да ти се завие свят, и целият оркестър навлезе във финалното сгромолясване — един дрезгав тромпет, земята, салто надолу, еквилибристът е на пода, finibus^[3], свърши се. Грегоровиус слушаше Монтевидео в шепота на Мага и може би най-сетне щеше да узнае нещо повече за нея, за детството й, дали наистина се казва Лусия или Мими, беше стигнал с водката дотам, откъдето нощта започва да става великодушна, всичко му се кълнеше във вярност, даваше му надежда, Ги Моно бе прибрал краката си и твърдите му обувки вече не се забиваха в опашната му кост, Мага се беше пооблегнала на него, той усещаше лекичко топлината на тялото й, всяко нейно движение, докато говори или следи музиката. С полуотворени очи Грегоровиус все пак успяваше да различи ъгъла, в който Роналд и Вонг избираха и пускаха плочите, Оливейра и Бабс на пода, облегнати на едно ескимоско одеяло, заковано на стената, Орасио се полюляваше ритмично сред тютюневия дим, Бабс се губеше между водката, изтеклия срок за наема и някакви бои, които не издържат триста градуса, едно синьо, което се стапя на оранжеви ромбове, нещо непоносимо. През дима устните на Оливейра безмълвно се движеха, говореше навътре, назад, на нещо друго, което неусетно сгърчваше червата на Грегоровиус, и той не знаеше защо, може би защото това подобие на отсъствие при Орасио бе фарс — оставяше му Мага да си поиграе малко с нея, но продължаваше да е тук, движеше безмълвно устни, говореше с Мага през дима и джаза, смееше се вътре в себе си на толкова много Лотреамон и Монтевидео.