Хулио Кортасар
Игра на дама (31)

30.

— Недоразумение като всичко останало, приятел. Но кафето е достойно за случая. Цялата ракия ли изпи?

— Знаеш как е, поклонението.

— Да де, телцето.

— Роналд пи като животно. Наистина му беше мъчно, никой не разбра защо. Бабс ревнуваше. Даже Лусия го гледаше учудено. Но часовникарят от шестия етаж донесе бутилка ракия и имаше за всички.

— Много хора ли дойдоха?

— Чакай, бяхме ние от Клуба, ти не беше („Не, аз не бях“), часовникарят от шестия етаж, портиерката с дъщеря си, една госпожа, която приличаше на молец, разносвачът на телеграми, който остана за малко, и ония от полицията, които душеха за детеубийство, горе-долу това бяхме.

— Учудвам се, че не са споменали за аутопсия.

— Споменаха. Бабс вдигна страшна патърдия, а Лусия… Дойде някаква жена, гледа, пипа… Едва се побрахме на стълбите, всичките навън, а там — страшен студ. Правиха разни неща, но накрая ни оставиха на мира. Не знам как смъртният акт се оказа в моята чанта, виж го, ако искаш.

— Не, разказвай по-нататък. Слушам те, макар и да не личи. Просто продължавай, приятел. Много съм трогнат. Не си личи, но можеш да ми вярваш. Слушам те, старче, давай. Прекрасно си представям сцената. Само не ми казвай, че Роналд не е помогнал да го свалят по стълбите.

— Да, носеха го той, Перико и часовникарят. Аз придружавах Лусия.

— Бяхте отпред.

— А Бабс и Етиен завършваха шествието.

— Най-отзад.

— Между четвъртия и третия етаж се чу ужасен удар. Роналд каза, че е старецът от петия, който си отмъщавал. Когато мама дойде, ще я помоля да завърже връзка със стареца.

— Майка ти? Адгал?

— В крайна сметка тя ми е майка, онази от Херцеговина. Този дом ще й хареса. Тя има страхотен усет, а тук са се случили толкова неща… Нямам предвид само зелената фигурка.

— Да видим, обясни защо майка ти има такъв усет и защо домът ще й хареса. Да поговорим, приятел, трябва да си изясним нещата. Хайде, давай.