Хулио Кортасар
Игра на дама (20)

19.

— Мисля, че те разбирам — каза Мага, като го галеше по косата. — Ти търсиш нещо, без да знаеш какво е. Аз също, и също не знам какво е. Но двете неща са различни. Това, за което говорехте миналата вечер… Да, ти си по-скоро Мондриан, а аз — Виейра да Силва.

— О — каза Орасио. — Значи съм бил Мондриан.

— Да, Орасио.

— Искаш да кажеш дух, изпълнен със строгост.

— Аз казвам Мондриан.

— А не ти ли е хрумвало да предположиш, че зад този Мондриан може би започва реалност от типа Виейра да Силва?

— О, да — каза Мага. — Но ти засега не си излязъл от реалността Мондриан. Страхуваш се, искаш да бъдеш сигурен. Не знам в какво… Приличаш на лекар, не на поет.

— Да оставим поетите — каза Оливейра. — И не злепоставяй Мондриан с подобно сравнение.

— Мондриан е чудесен, но му липсва въздух. Като че ли се задушавам вътре в него. А когато ти започнеш да говориш, че трябва да се постигне цялостност, тогава аз виждам много хубави неща, но мъртви — изсушени цветя и такива работи.

— Чакай малко, Лусия. Ти знаеш ли добре какво е цялостност?

— Аз се казвам Лусия, но ти не си длъжен да ме наричаш така — каза Мага. — Цялостност ли, разбира се, че знам. Искаш да кажеш всичко да се събере в живота ти, така че да можеш да го видиш в един и същ миг. Това е, нали?

— Горе-долу — призна Оливейра. — Не е за вярване колко трудно ти се удава да схванеш абстрактните понятия. Цялостност, множественост… Не си ли в състояние да го усетиш, без да прибягваш до примери? Не, не си. Добре, да видим: твоят живот за теб цялостен ли е?

— Не, не мисля. По-скоро е като парчета, неща, които са ми се случили.

— Но ти от своя страна си минавала през тези неща както конецът през тези зелени камъни. И понеже заговорихме за камъни, откъде се взе този гердан?

— Осип ми го даде — каза Мага. — Бил е на майка му, дето е от Одеса.

Оливейра бавно запари мате. Мага отиде до ниското легло, което Роналд им беше дал назаем, за да настанят Рокамадур в стаята. С леглото, Рокамадур и гнева на съседите вече почти не остана място за живеене, но кой можеше да убеди Мага, че в детската болница ще се грижат по-добре за Рокамадур. Трябваше да я придружи до селото в деня, когато получи телеграмата от мадам Ирен, да завива Рокамадур в одеяла и парцали, да намести някак си леглото, да напълни печката, да изтърпи всички писъци на Рокамадур, когато идваше време за свещичката или за биберона, в чието съдържание нищо не можеше да прикрие вкуса на лекарствата. Оливейра запари друго мате, като гледаше изпод вежди обложката на една плоча на Deutsche Grammophon Gesellschaft, която му бе дал Роналд и която кой знае кога щеше да може да чуе, без Рокамадур да реве и да се върти. Ужасяваше се от несръчността, с която Мага повиваше и разповиваше Рокамадур, от непоносимите песни, с които го залъгваше, от миризмата, която често се разнасяше от леглото на Рокамадур, от памуците, от пищенето, от идиотската сигурност на Мага, че не е нищо сериозно, че прави за сина си това, което трябва да се направи, и че Рокамадур ще оздравее за два-три дена. Всичко беше толкова недостатъчно, толкова в повече или по-малко. Той какво правеше там? Преди месец всеки още си имаше своя стая, после решиха да живеят заедно. Мага бе казала, че така щели да спестят доста пари, щели да купуват само един вестник, нямало да остава хляб, тя щяла да глади дрехите на Орасио, а и отоплението, токът… Оливейра за малко да се възхити от тази стремителна атака на здравия разум. Накрая прие, защото старият Труй имаше затруднения и му дължеше почти трийсет хиляди франка; в този момент му беше все едно дали ще живее с Мага или сам, ходеше умислен, а лошият навик дълго да предъвква всяко нещо му идваше в повече, но не можеше да се отърве от него. Даже повярва, че постоянното присъствие на Мага ще го спаси от прекомерните размишления, но, естествено, не подозираше какво ще се случи с Рокамадур. Дори при това положение успяваше на моменти да се изолира, докато писъците на Рокамадур здравословно не го върнеха към лошото настроение. „Ще свърша като героите на Уолтър Пейтър — мислеше си Оливейра. — Като Марий Епикурееца: монолог след монолог — чист порок. Спасява ме единствено миризмата на пишкано от това дете.“

— Винаги съм подозирал, че в крайна сметка ще легнеш с Осип — каза Оливейра.

— Рокамадур има температура — каза Мага.

Оливейра запари друго мате. Трябваше да пести чая, в Париж по аптеките струваше петстотин франка килото и беше съвършено отвратителен, а в дрогерията на гара „Сен Лазар“ го продаваха с впечатляващото определение „maté sauvage, cueilli par les indiens“^[1], диуретично, антибиотично и противовъзпалително. За щастие адвокатът от Росарио — който между другото беше негов брат — му беше изпратил по кораб пет кила „Малтийски кръст“, но вече оставаше съвсем малко. „Ако ми свърши чаят, ще го закъсам — помисли Оливейра. — Единственият ми истински диалог е с тази зелена каничка.“ Изучаваше невероятното поведение на матето, ароматното дишане на тревата, надигната от водата, после, когато засмукваше със сламката, тревата се спускаше на дъното върху самата себе си, изгубила всякакъв блясък и аромат, поне докато струйка вода не я съживеше отново — резервен аржентински бял дроб за хора самотни и печални. От известно време за Оливейра имаха значение незначителните неща, а преимуществото да медитира с приковано в зелената каничка внимание се състоеше в това, че на коварния му ум никога не би му хрумнало да свърже зелената каничка с понятия като онези, към които подло те навеждат планините, луната, хоризонтът, девойка в пубертета, птичка или кон. „Това матенце също може да ми посочи център“, мислеше Оливейра (и мисълта, че Мага ходи с Осип, изтъняваше и губеше плътност, за миг зелената каничка беше по-силна, предлагаше малкия си наперен вулкан, пенестия си кратер и букличката пара, която се издигаше сред въздуха в стаята, доста хладен въпреки печката, която трябваше да се напълни към девет). „И този център, макар да не знам какво е, не става ли за топографски израз на целостността? Вървя из огромна стая, покрита с плочи, и една от тези плочи е именно точката, в която трябва да се спра, за да се подреди всичко в точната си перспектива.“ „Именно точката“, натърти Оливейра, едва ли не подигравайки се на себе си, за да бъде по-сигурен, че няма да се отнесе в празни думи. „Анаморфна картина, в която трябва да се намери точният зрителен ъгъл (и важнуту в този пример е, че точниът ъгъл е ужасно остър, едва ли не трябва да дулепиш нос до плътното, за да може снопът от безсмислени линии да се превърне в пуртрет на Франсуа I или в биткъгъ при Сенигалия, нещу неуписуему изненадвъщу).“ Но тази цялостност, сборът от постъпките, които определят един живот, сякаш отказваше да се прояви по какъвто и да било начин, преди самият живот да свърши като матето в мивката, тоест само останалите, биографите, щяха да видят тази цялостност, а това всъщност Оливейра изобщо не го засягаше. Проблемът беше да уловиш целостността, без да си герой, без да си светец, престъпник, шампион по бокс, виден човек или пастор. Да проумееш целостността посред многообразието и тя да бъде като център на вихрушка, а не като утаяващо се мате — студено и отмито.

— Ще му дам четвърт аспирин — каза Мага.

— Ако успееш да го накараш да го глътне, ще бъдеш по-велика от Амброаз Паре — каза Оливейра. — Ела да пийнеш мате, току-що го запарих.

Въпросът за целостността го занимаваше, защото му се струваше много лесно да попадне в най-лошите клопки. Като ученик, на улица „Виамонте“ около 1930 п. бе установил с учудване (първо) и с ирония (след това), че купища типове се наместваха удобно в някаква предполагаема цялостност на личността, която не надхвърляше езиковия аспект и преждевременното склерозиране на характера. Тези хора си сглобяваха система от принципи, в които всъщност никога не вникваха и които бяха чисто и просто отстъпление пред думата, пред облеченото в слово понятие за сили на отблъскване и привличане, безапелационно изтласкани и подменени от словесния им корелат. И така дългът, моралното, неморалното и аморалното, справедливостта, милосърдието, европейското и американското, денят и нощта, съпругите, годениците и приятелките, войската и банките, знамето и златото на янките или на московците, абстрактното изкуство и битката при Касерос се превръщаха в нещо като зъби или косми, в нещо прието, станало част от нас по силата на съдбата — нещо, което не се изживява, нито се анализира, понеже е така, и се включва в нас, допълва ни и ни дава сила. Изнасилването на човека от думата, надменното отмъщение на словото по отношение на неговия отец изпълваха с горчиво недоверие всички размишления на Оливейра, заставен да си служи със собствения си враг, за да си проправи път до място, където вероятно ще може да го пусне да си ходи, и ще продължи (как и с какви средства, в бяла нощ или в тъмен ден?) до пълното примирие със самия себе си и с действителността, която обитаваше. Без думи да стигнеш до думата (колко далечно, колко невероятно), без разсъждаващо съзнание да проумееш целостността в дълбочина — нещо, което най-сетне да даде смисъл на сегашното състояние, изразяващо се в това просто да си седиш тук, да пиеш мате и да гледаш голото дупе на Рокамадур и пръстите на Мага, които се движеха насам-натам с памуци, да слушаш как реве Рокамадур, защото изобщо не му харесваше някой да го пипа отзад.