Хулио Кортасар
Игра на дама (7)

6.

Техниката се състоеше в това да си уреждат неясни срещи в някой квартал в определен час. Харесваше им предизвикателството пред опасността да не се срещнат, да прекарат деня сами, в лошо настроение, в някое кафене или на пейката на някой площад в-четене-на-още-една-книга. Теорията за още-едната-книга беше на Оливейра, а Мага я беше приела чисто осмотично. Всъщност за нея почти всички книги бяха една-книга-по-малко, искаше й се да се изпълни с безкрайна жажда и за безкрайно дълго време (изчислявано между три и пет години) да прочете opera omnia^[1] на Гьоте, Омир, Дилън Томас, Мориак, Фокнър, Бодлер, Роберто Арлт, свети Августин и други автори, чиито имена я стряскаха в разговорите в Клуба. На това Оливейра отговаряше с презрително свиване на рамене и говореше за типичните за Рио де ла Плата деформации, за породата читатели fulltime^[2], за библиотеки, гъмжащи от сухарки, изневерили на слънцето и любовта, за къщи, където миризмата на печатарско мастило слага край на радостта от чесъна. Самият той по онова време четеше малко, беше изключително зает да гледа дърветата, връвчиците, които намираше по земята, пожълтелите филми от Филмотеката и жените из Латинския квартал. Неопределените му интелектуални стремежи намираха израз в ялови размишления и когато Мага са обръщаше към него за някаква дата или обяснение, съобщаваше й ги без желание, като нещо безполезно. „Ама ти понеже вече го знаеш“, казваше сърдито Мага. Тогава той си правеше труда да й посочи разликата между познания и знание, предлагаше й самостоятелни упражнения по изследователска работа, които Мага не изпълняваше и които я отчайваха.

Постигнали съгласие, че никога няма да бъдат заедно на тази територия, те си определяха приблизителни срещи и почти винаги се намираха. Срещите понякога бяха толкова невероятни, че Оливейра отново си задаваше въпроса за вероятностите и го разглеждаше от всички страни, с недоверие. Как беше възможно Мага да реши да завие на този ъгъл на улица „Вожирар“ точно в мига, когато той, пет пресечки по-надолу, решаваше да не се изкачи по „Бюси“ и се насочваше към „Мосю льо Пренс“ без някаква причина, оставил се на течението, и внезапно да я съзре, спряла се пред някаква витрина, потънала в съзерцание на една препарирана маймуна. После, седнали в някое кафене, възстановяваха в подробности маршрутите, резките смени на посоката, като се опитваха да си ги обяснят с телепатия и никога не успяваха, и все пак се бяха срещнали насред лабиринта на улиците, почти винаги в крайна сметка се срещаха и се смееха като луди, уверени в някакво могъщество, което ги обогатява. Оливейра бе запленен от безсмислиците на Мага, от спокойното й пренебрежение към най-елементарните изчисления. Това, което за него беше анализ на вероятностите, избор или чисто доверие в гадателските качества на ходенето, за нея се оказваше просто съдбовност. „Ами ако не ме беше срещнала?“, питаше. „Не знам, но нали виждаш, че си тук…“ Необяснимо как отговорът обезсмисляше въпроса, изваждаше на показ посредствените му логически пружини. След това Оливейра се чувстваше в състояние да се бори по-ревностно срещу библиотечните й предразсъдъци, а Мага — парадоксално — се бунтуваше срещу презрението му към познанията от училище. Така си я караха, Пънч и Джуди, привличаха се и се отблъскваха, както и трябва да бъде, ако човек не иска любовта да свърши като картичка или като романс без думи. Но любовта, тази дума…