Хулио Кортасар
Игра на дама (124)

123.

Истинският сън се разполагаше в някаква неустановена зона, откъм страната на събуждането, но без да е напълно буден; за да се говори за това, би трябвало човек да си послужи с други обозначения, да премахне тези толкова категорични сънувам и събуждам се, които не означаваха нищо, по-скоро да се разположи в областта, където отново излизат на преден план домът от детството, гостната и градината в едно отчетливо настояще, с цветове, както човек ги вижда на десетгодишна възраст, толкова червено червено, синьо като от паравани от цветно стъкло, зеленото на листата, зеленото на ароматите, цвят и мирис, слети в едно на нивото на носа, очите и устата. Но в съня гостната с двата прозореца към градината беше същевременно стаята на Мага; забравеното селище близо до Буенос Айрес и улица „Сомерар“ съвпадаха без никакво насилие, не се поставяха едно до друго, нито се припокриваха частично, а се сливаха и в преодоляното без усилие противоречие се получаваше усещането, че се намираш на собственото си място, потопен в същностното, както когато си дете, не се и съмняваш, че гостната ще трае цял живот — една неподлежаща на отчуждаване собственост. Така че къщата в Бурсако и стаята на улица „Сомерар“ бяха мястото и в съня трябваше да се избере най-спокойната част от мястото, изглежда, причината за съня беше единствено тази — да се избере някаква спокойна част от мястото. Там имаше и друг човек, сестра му, която му помагаше без думи да избере спокойната част, както понякога има намеса в някои сънища, без дори да е необходимо присъствие, приема се като даденост, че човекът или нещото са там и се намесват; сила без видими проявления, нещо, което е или действа чрез присъствие, макар и понякога невидимо. Така той и сестра му избираха гостната като най-спокойната част от мястото и изборът беше добър, защото в стаята на Мага не можеше да се свири на пиано или да се слуша музика след десет вечерта, старецът отгоре веднага започваше да удря по техния таван или онези от четвъртия етаж упълномощаваха едно кривогледо женско джудже да се качи да се оплаква. Без нито една дума, тъй като даже май не бяха там, той и сестра му избраха гостната с изглед към градината и отхвърлиха стаята на Мага. В този миг от съня Оливейра се беше събудил, може би защото Мага бе мушнала крак между неговите. Единственото осезаемо нещо в тъмнината бе, че до този момент е бил със сестра си в гостната от своето детство и освен това страшно му се пикаеше. Безцеремонно отмести крака на Мага, стана и излезе на площадката, запали пипнешком слабата светлина в клозета и без да си направи труда да затвори вратата, започна да пикае, опрял ръка на стената, полагаше страхотни усилия да не заспи и да не се строполи в мръсния клозет, беше изцяло потънал в аурата на съня, гледаше, без да вижда струята, която излизаше между пръстите му и се губеше в дупката или блуждаеше по краищата на възчерния фаянс. Може би истинският сън му се яви в този миг, когато се усети буден, пикаейки в четири сутринта на един пети етаж на улица „Сомерар“, и разбра, че гостната, която гледаше към градината в Бурсако, е действителността, знаеше го, както се знаят малко на брой неопровержими неща, както се знае, че човек е самият себе си, че никой друг освен теб не мисли това, разбра, без да се учудва и без да се скандализира, че животът му наяве е фантазиране в сравнение със стабилността и продължаващото съществуване на гостната, макар и след връщането му в леглото да нямаше никаква гостна, а само стаята на улица „Сомерар“, разбра, че мястото е гостната в Бурсако с уханието на гардения, навлизащо през двата прозореца, гостната със старото пиано „Блутнер“, с розовия килим, с покритите с калъфи столове и със сестра му — също в калъф. Направи рязко усилие, за да се изтръгне от аурата, да отхвърли мястото, което го мамеше — достатъчно буден, за да допусне представата за измама, за сънно и будно състояние, но докато изтръскваше последните капки и гасеше светлината, и си търкаше очите, и пресичаше площадката, за да влезе отново в стаята, всичко беше по-малко, беше със знак минус, по-малко площадка, по-малко врата, по-малко светлина, по-малко легло, по-малко Мага. Пое с мъка въздух и промърмори „Мага“, промърмори „Париж“, може би промърмори „днес“. Все още му звучеше далечно, кухо, сякаш непреживяно наистина. Заспа отново като някой, който търси своето място, своя дом след дълго ходене в дъжд и студ.