Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rayuela, 1963 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Стефка Кожухарова, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- XX век
- Латиноамериканска литература
- Магически реализъм
- Модернизъм
- Постмодернизъм
- Поток на съзнанието
- Сюрреализъм
- Теория на игрите
- Оценка
- 3,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2016-2017 г.)
Издание:
Автор: Хулио Кортасар
Заглавие: Игра на дама
Преводач: Стефка Кожухарова
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: Испански
Издание: Първо издание
Издател: Издателска група „Агата-А“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: Аржентинска
Печатница: „Унискорп“
Редактор: Красимир Тасев
Коректор: Димана Илиева
ISBN: 954-540-051-X; 978-954-540-051-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2498
История
- — Добавяне
31.
От доста време Грегоровиус се беше отказал от илюзията, че нещо разбира, но все пак обичаше в недоразуменията да има някакъв ред, някакъв смисъл. Колкото и да се разбъркваше тарото, реденето на картите винаги представляваше последователна операция, извършвана върху правоъгълния плот на масата или върху кувертюрата на леглото. Да успееш да накараш любителя на запарки на треви от пампасите да разкрие порядъка на блуждаещите си мисли. В най-лошия случай можеше да си го съчини на мига, а после би му било трудно да се измъкне от собствената си паяжина. Между мате и мате Оливейра благоволяваше да си припомни някой епизод от миналото или да отговаря на въпроси. Питаше на свой ред, интересуваше се иронично от подробностите около погребението, от поведението на хората. Рядко имаше предвид пряко Мага, но беше видно, че подозира някаква лъжа. Монтевидео, Лука, някое кътче в Париж. Грегоровиус си каза, че Оливейра би хукнал презглава, ако имаше и най-малка представа къде е Лусия. Май се беше специализирал по изгубените каузи. Първо ги губеше, после се втурваше като луд след тях.
— На Адгал ще й хареса пребиваването й в Париж — каза Оливейра, докато сменяше тревата. — Ако търси подстъпи към ада, само трябва да й покажеш някои от тези неща. По-скромничко е, разбира се, ама и адът е станал по-евтин. Съвременните nekias[1] — пътуване с метрото в шест и половина или посещение в полицията, за да ти подновят la carte de séjour[2].
— На теб би ти харесало да намериш парадния вход, нали? Да разговаряш с Аякс, с Жак Клеман, с Кайтел, с Тропман.
— Да, но засега най-голямата дупка е тази на мивката. И даже Травълър не го разбира, а това вече не е дреболия. Травълър е един приятел, когото не познаваш.
— Ти — каза Грегоровиус, като гледаше към пода — криеш нещо в тази игра.
— Например?
— Не знам, просто имам такова предчувствие. Откакто те познавам, единственото, което правиш, е да търсиш, но човек има усещането, че държиш в джоба си това, което търсиш.
— Мистиците са говорили за подобно нещо, макар и без да споменават джобове.
— А междувременно разбиваш живота на сума ти народ.
— Те го позволяват, старче, те го позволяват. Липсвало им е само едно леко побутване, минавам аз и готово. Никакви лоши намерения.
— Но какво искаш да постигнеш с това, Орасио?
— Право на пребиваване в града.
— Тук?
— Това е метафора. И понеже Париж е друга метафора (чувал съм те да го казваш понякога), струва ми се естествено да съм дошъл за това.
— Но Лусия? А Пола?
— Разнородни величини — каза Оливейра. — Да не би да мислиш, че като са жени, можеш да ги подведеш под един знаменател? Те не търсят ли също радост за себе си? А ти, който изведнъж стана такъв пуританин, не се ли вмъкна тук благодарение на менингита или на каквото там са му намерили на детето? Добре поне, че нито ти, нито аз сме с големи претенции, защото единият щеше да излезе оттук с краката напред, а другият — с белезници. Точно като за Шолохов, повярвай ми. А дори не се мразим, толкова се чувстваме на завет в тази стая.
— Ти — каза Грегоровиус, като пак гледаше към пода — криеш нещо в тази игра.
— Обясни се, братче, ще ми направиш услуга.
— Ти — настоя Грегоровиус — дълбоко в главата си имаш някаква имперска идея. Право на пребиваване в града ли? Ами, твоето си е направо завладяване на града. Твоята неприязън е неизлекувана амбиция. Дошъл си тук, за да намериш собствената си статуя да те чака на площад „Дофин“. Не проумявам обаче техниката ти. Амбиция, защо не? Доста необикновен си в някои отношения. Но досега всичко, което съм те виждал да правиш, е обратното на това, което биха направили други хора с амбиции. Етиен например, за Перико да не говорим.
— О — каза Оливейра, — на теб очите май ти служат за нещо.
— Точно обратното — повтори Грегоровиус, — но без да се отказваш от амбицията. Именно това не си го обяснявам.
— Аха, обясненията, нали знаеш… Всичко е много объркано, братче. Представи си, че това, което наричаш амбиция, може да се осъществи единствено в отказа от нея. Харесва ли ти формулировката? Не е точна, но това, което бих искал да изкажа, просто не може да бъде изказано. Трябва да се въртиш в кръг като куче, което си гони опашката. Това и другото, което ти казах за правото на пребиваване в града, трябва да ти е достатъчно, шибан черногорец такъв.
— Разбирам смътно. Тогава ти… Надявам се това да не е някакъв път като веданта или нещо подобно.
— Не, не.
— Светски отказ, така да се каже?
— И това не е. Не се отказвам от нищо, просто правя всичко, което мога, за да стане така, че нещата да се откажат от мен. Да не би да не си знаел, че за да изкопаеш дори дупчица, трябва да дълбаеш земята и да хвърляш пръстта надалеч?
— В такъв случай правото на пребиваване в града…
— Именно, бъркаш с пръст в раната. Спомни си думите: Nous ne sommes pas au monde.[3] А сега да подострим тази мисъл, и то полека.
— Стремеж да се постигне tabula rasa[4] и да се започне начисто, така ли е?
— Донякъде, от нещо съвсем мъничко, просто от един косъм, от нещо нищожно малко, о, сурови трансилванецо, похитителю на жени в затруднено положение, сине на три майки некромантки.
— И ти, и другите… — промърмори Грегоровиус, като си търсеше лулата. — Каква пошлост, майчице. Крадци на вечност, фунии, засмукващи етера, Божии псета, нефелибати. Добре поне, че сте попаднали на културен човек, който може да изброи всичко това. Астрални свине.
— Правиш ми чест с подобни определения — каза Оливейра. — Това е доказателство, че доста добре започваш да разбираш нещата.
— О, аз предпочитам да дишам кислорода и водорода в дозите, в които Господ ни е отредил. Моята алхимия изобщо не е толкова сложна и деликатна като вашата, мен ме интересува единствено философският камък. Дреболия в сравнение с твоите фунии, твоите умивалници и твоите онтологически забежки.
— От толкова време не сме водили хубав метафизически разговор, нали? Вече не се възприема добре между приятели, минава за снобско. Роналд например изпитва ужас от такива неща. Етиен не излиза от слънчевия спектър. Хубаво е тук с теб.
— Всъщност бихме могли да бъдем приятели — каза Грегоровиус, — ако в теб имаше нещо човешко. Подозирам, че Лусия сигурно ти го е казвала повече от веднъж.
— Точно на всеки пет минути. Забележително е какво са в състояние да извлекат хората от думата човешко. А Мага защо не остана с теб, щом грееш от човечност?
— Защото не ме обича. Какво ли не се среща сред хората.
— И сега ще се върне в Монтевидео и ще изпадне отново в онзи живот, който…
— Може и да е отишла в Лука. Където и да е, ще е по-добре без теб. Също както и Пола, и аз, и останалите. Извинявай за откровеността.
— О, така е много добре, Осип Осипович. Защо да се лъжем? Невъзможно е да се живее с артист от театъра на сенките, с укротител на молци. Невъзможно е да се приеме някакъв тип, който по цял ден сглобява рисунки от преливащите се цветове на кръговете, образувани от бензина по водите на Сена. Аз с моите въздушни ключове и катинари, аз, който пиша с дим. Спестявам ти репликата, виждам я, че се задава — няма по-смъртоносни субстанции от онези, които проникват навсякъде, и ги вдишваш, без да усетиш, с думите или с любовта, или с приятелството. Вече е време да ме оставят сам, сам-самичък. Ще признаеш, че не вися на врата на никого. Изчезвай, босненски сине. Другия път, като ме видиш на улицата, все едно не ме познаваш.
— Луд си, Орасио, луд си по един тъп начин, понеже така ти се иска.
Оливейра извади от джоба си парче вестник, което си стоеше там кой знае откога — списък на дежурните аптеки. Онези, които са отворени от осем в понеделник до същия час във вторник.
— Първи участък — прочете. — „Реконкиста“ №446 (31–5488), „Кордоба“ №366 (32–8845), „Есмералда“ №599 (31–1700), „Сармиенто“ №581 (32–2021)[5].
— Какво е това?
— Примери за реалност. Ще ти обясня. Реконкиста, тоест отвоюването — нещо, което сме направили по отношение на англичаните. Кордоба — образован град. Есмералда — циганка, обесена заради любовта на един архидякон. Сармиенто — пръднал бил и ето, пръднята е от вятъра подета. Втори куплет: Реконкиста — улица, където се играе за пари и има ливански ресторанти. Кордоба — чудни сладки. Есмералда — река в Колумбия. Сармиенто[6] — никога не е отсъствал от училище. Трети куплет: Реконкиста — аптека, Есмералда — друга аптека, Сармиенто — трета аптека. Четвърти куплет…
— Когато твърдя, че си луд, то е, защото не виждам изход от прословутото ти неприемане на нещата.
— „Флорида“ №620 (31–2200).
— Не дойде на погребението, защото, макар и да се отказваш от много неща, вече не можеш да погледнеш приятелите си в очите.
— „Иполито Иригойен“ №749 (34–0936).
— А Лусия ще е по-добре на дъното на реката, отколкото в леглото ти.
— „Боливар“ № 800. Телефонът се е поизтрил. Ако на някого от квартала му се разболее детето, няма да може да си купи терамицин.
— Да, на дъното на реката.
— „Кориентес“ №1117 (35–1468).
— Или в Лука, или в Монтевидео.
— Или на „Ривадавия“ №1301 (38–7841).
— Запази тоя списък за Пола — каза Грегоровиус, ставайки. — Аз излизам, ти прави каквото искаш. Не си си у дома, но понеже нищо не е реално и трябва да се започне ex nihil[7]\ и така нататък… Ползвай си на воля всичките тези илюзии. Слизам да купя бутилка ракия.
Оливейра го настигна до вратата и положи длан на рамото му.
— „Лавале“ № 2099 — каза Оливейра, като го гледаше в лицето усмихнат. — „Кангальо“ №1501. „Пуейредон“ №53.
— Липсват телефоните — каза Грегоровиус.
— Започваш да разбираш — каза Оливейра и махна ръката си. — Дълбоко в себе си осъзнаваш, че вече не мога да ти кажа нищо, нито на теб, нито на някой друг.
На втория етаж стъпките спряха. „Ще се върне — помисли си Оливейра. — Страх го е, че ще му изгоря леглото или ще му нарежа чаршафите. Горкият Осип.“ Но след миг тропането на обувки продължи надолу по стълбите.
Седнал на леглото, Оливейра прегледа какво има в чекмеджето на нощното шкафче. Един роман на Перес Галдос, сметка от аптеката. Беше нощта на аптеките. Листове, надраскани с молив. Мага беше взела всичко, от по-рано бе останала само миризмата, тапетите по стените, леглото с кувертюрата на райета. Роман на Гаддос, що за хрумване. Когато не беше Вики Баум, беше Роже Мартен дю Гар, а от него — необясним скок към Тристан Л’Ермит, часове наред повтаряше по всякакъв повод „les rêves de l’eau qui songe“[8], или книжка с китайски суеверия, или разказите на Швитерс, нещо като откуп, покаяние по най-изтънчения и тайнствен начин, а после внезапно поемаше към Джон Дос Пасос, за да погълне в продължение на пет дни огромни порции напечатани букви.
Надрасканите листове бяха нещо като писмо.
(–32)