Джеймс Патерсън
Розите са червени (98)

98.

Изкачихме стръмните каменни стъпала и влязохме в административната сграда на болницата. Упътиха ни как да стигнем до кабинета на полковник Даниъл Шофийлд, директора на отделението.

Полковник Шофийлд ни чакаше пред малка стаичка. Двама други мъже и една дребна руса жена вече бяха вътре.

— Да влезем — подкани ни Шофийлд. Изглеждаше напрегнат и разстроен. Каква изненада.

Представи ни много официално на хората в стаята, като започна от Сампсън и мен, а после премина към персонала си. Никой от тях не се радваше да ни види.

— Това е госпожица Катлийн Макгигън. Тя е главна сестра на етажи четвърти и пети, където ще работите вие с господин Сампсън. Това е доктор Падриак Киофи. Доктор Киофи е психиатърът, който ръководи психиатричните отделения. И доктор Маркузе, един от петимата отлични психотерапевти, които работят в болницата.

Доктор Маркузе кимна дружелюбно към нас. Той изглеждаше приятен човек, но сестра Макгигън и д-р Киофи стояха с каменни лица.

— Обясних извънредно деликатната ситуация на госпожица Макгигън, доктор Киофи и доктор Маркузе. Честно казано, никой не приема с лекота положението, но разбираме, че нямаме избор. Ако този предполагаем убиец се крие тук, главната ни грижа е за безопасността на хората. Ясно е, че трябва да го заловим. Всички са единодушни по този въпрос.

— Той е бил тук — казах аз. — Поне за известно време. Може да е тук и сега.

— Не вярвам, че е тук — прекъсна ме доктор Киофи. — Съжалявам. Просто не мога да си го представя. Познавам всички пациенти и повярвайте ми, никой от тях не е Мислителя. Никой дори не се доближава до него. Мъжете и жените тук са много дълбоко умствено разстроени хора.

— Може да е човек от персонала — подметнах аз и проследих реакцията му.

— Мнението ми остава същото, детектив Крос.

Нуждаех се от съдействието им и считах, че е полезно да се сприятелим, ако е възможно.

— Детектив Сампсън и аз ще влезем и излезем оттук колкото се може най-бързо. Имаме основания да смятаме, че убиецът е — или поне е бил — ваш пациент. Не знам дали това помага, или влошава положението, но аз съм психолог. Учил съм в „Хопкинс“. Работил съм в болницата „Маклийн“. Мисля, че ще намеря мястото си в отделенията.

Джон се обади:

— Аз пък съм бил портиер на Юниън Стейшън. И аз ще намеря мястото си тук. Мога да понеса натоварването.

Медиците не се засмяха и не казаха нито дума. Сестра Макгигън и д-р Киофи изгледаха навъсено Сампсън, който бе имал дързостта да се пошегува в такъв сериозен момент. Как не го е срам!

Реших, че трябва да приложа съвсем различна тактика, ако искам да стигна донякъде с тях.

— В болницата използват ли се „Анектин“ или „Марплан“? — поинтересувах се.

Доктор Киофи сви рамене:

— Разбира се. Но защо питате за тези лекарства?

— Точно те са използвани, за да бъдат убити партньори на убиеца. Той знае много за отровите и, изглежда, му доставя удоволствие да гледа как хората умират. Една от бандите така и не бе открита, вероятно също са били убити. Детектив Сампсън и аз ще трябва да прегледаме всички картони и доклади, както и бележките по конкретни случаи на пациенти. После ще проверя най-обещаващите следи. Днес ще работим в смяната от седем до три.

Полковник Шофийлд кимна любезно:

— Очаквам всички да оказват пълно съдействие на детективите. Може в болницата да има убиец. Възможно е, колкото и малко вероятно да е.

В осем двамата със Сампсън започнахме дежурството си в „Хейзълууд“. Аз бях психологически консултант, а той — портиер. А Мислителя? Какъв бе той?