Джеймс Патерсън
Розите са червени (6)

6.

Мислителя паркира на улицата и неохотно тръгна към изоставената сграда на брега на река Анакостия. Пълната луна осветяваше със студената си немощна бяла светлина няколкото порутени триетажни къщи с отворени прозорци. Запита се дали ще му стигне куражът да го направи.

— Към долината на смъртта — прошепна си.

За капак откри, че скривалището на двамата Паркър е в далечния край на улицата. Бяха се спотаили на третия етаж. Очарователното им малко убежище бе обзаведено с мърляви прашни матраци и ръждясал градински стол. Подът беше осеян с мазни опаковки от сандвичи и пържени картофи.

Той влезе в стаята. Носеше две кутии с пица и кафяв хартиен плик.

— Кианти и пица! Нали ще празнуваме?

Бриан и Ерол очевидно бяха изгладнели и веднага се нахвърлиха на пицата. Почти не му обърнаха внимание, което той прие като неуважение. Мислителя се зае да налива кианти в пластмасовите чашки, които беше донесъл специално за случая. Подаде им ги и вдигна тост:

— За съвършените престъпления.

— Аха. За съвършените престъпления. — Ерол се намръщи и отпи от киантито. — Ако така викаш на онова, което стана в Силвър Спринг. Три убийства за нищо.

— Така му викам, да — каза Мислителя. — Абсолютно съвършено. Ще видите.

Ядяха и пиеха мълчаливо. Двамата Паркър изглеждаха мрачни, дори ядосани. Бриан постоянно му хвърляше погледи крадешком. Внезапно Ерол Паркър започна да търка гърлото си. Закашля се. Започна да се дави шумно. Гърлото и дробовете му горяха. Не можеше да диша. Опита да се изправи, но веднага се строполи на пода.

— Какво става? Какво има, Ерол? Ерол? — попита Бриан разтревожено и изплашено.

После и тя стисна гърлото си. Пареше непоносимо. Също и гърдите й. Изтърва чашата с вино и хвана шията си с ръце.

— Какво става, по дяволите? Какво ни става? — извика тя на Мислителя. — Какво си направил?

— Не е ли очевидно? — попита той с най-студения, най-далечния глас, който беше чувала.

Стаята се завъртя неконтролируемо пред очите й. Ерол получи спазми, после падна на пода в гърч. Бриан прехапа езика си. И двамата продължаваха да стискат гърлата си. Давеха се, кашляха, не можеха да си поемат дъх. Лицата им станаха моравосини.

Мислителя стоеше насред стаята и гледаше. Парализата от отровата, която бяха погълнали, се засилваше и бе изключително болезнена. Започна с мускулите на лицата им, после се спусна по гърлото. Очевидно не можеха да преглъщат. Накрая парализата порази и дихателните им органи. Достатъчно висока доза „Анектин“ водеше до прекратяване на сърдечната дейност.

След по-малко от петнайсет минути и двамата бяха мъртви. Смъртта им бе безмилостна, както на убитите в Силвър Спринг. Лежаха неподвижни, проснати на пода. Мислителя бе сигурен, че са мъртви, но провери за някакви признаци на живот. Чертите им бяха непоносимо изкривени, а телата им — застинали в неестествени пози. Изглеждаха, сякаш са паднали от високо.

— За съвършените престъпления! — повтори тържествено Мислителя над гротескно сгърчените тела.