Джеймс Патерсън
Розите са червени (116)

116.

Бетси Кавалиър и аз се върнахме в „Хейзълууд“, при планините от работа, които ни очакваха там. Сампсън ни посрещна. До десет и половина вечерта бяхме прегледали всичко, което успяхме да намерим в болницата. Бяхме успели да идентифицираме деветнайсет човека от персонала, които бяха общували с Щабо. Краткият списък включваше шестима терапевти, които го бяха лекували.

С Бетси закачихме снимките им на едната стена. После аз закрачих напред-назад, гледах ги и се надявах на внезапно прозрение. Къде, по дяволите, бяха парите? Как бе успял Щабо на практика да контролира обирите и убийствата?

Пак седнах. Бетси пиеше шеста или седма диетична кола. Аз бях изпил също толкова чаши кафе. Междувременно бяхме се върнали на загадката с предполагаемото самоубийство на Джеймс Уолш и внезапното изчезване на Майкъл Дауд. Щабо бе отказал да отговаря на въпроси за двамата агенти. Защо му е било да ги убива? Какъв бе истинският му план?

Дяволите да го вземат!

— Възможно ли е Щабо да стои зад всичко това, Алекс? Наистина ли е толкова умен? Толкова зъл? Толкова откачен?

Изправих се от бюрото, на което работех.

— Вече не знам. Стана късно. Изтощен съм, Бетси. Тръгвам си. И утре е ден.

Лампите на тавана светеха ослепително и очите ме боляха от тях. Бетси ме погледна със зачервени и блуждаещи очи. Исках да я прегърна, но десетина агенти още работеха в залата. Копнеех да я притисна в обятията си, да поговорим за каквото и да е, само не за случая.

— Лека нощ — казах накрая. — Иди да поспиш.

— Лека нощ, Алекс. Липсваш ми — изговори беззвучно.

— Пази се — промълвих. — Пази се, като се прибираш.

— Винаги се пазя. Ти се пази.

Успях да се добера до вкъщи и веднага си легнах. Работех твърде много от дълго време. Може би наистина трябваше да напусна тази работа. Строполих се върху възглавницата. Към два и двайсет се събудих. В съня си бях разговарял с Фредрик Щабо. После бях говорил и с още някого от разследването. О, боже!

Беше лош, лош момент да се събудя. Обикновено не помня сънищата си — което навярно означава, че ги потискам, — но се събудих с един ясен и много смущаващ образ от последните минути.

Банковият крадец Тони Брофи ми беше описвал срещата си с Мислителя; той седял зад ярки лампи и се виждал само силуетът му. Фигурата, която Брофи бе описал, не пасваше на Щабо. Ни най-малко. Той бе споменал голям гърбав нос и големи уши. Няколко пъти беше споменал ушите. Големи уши, като отворени врати на кола. Щабо имаше малки уши и правилен нос.

Но се сетих за един друг човек! Божичко! Скочих от леглото. Погледах през прозореца, докато избистря мислите си. После се обадих на Бетси.

Тя вдигна на второто позвъняване. Гласът й бе мек, приглушен.

— Алекс е. Извинявай, че те будя. Мисля, че знам кой е Мислителя.

— Това някакъв лош сън ли е? — измърмори тя.

— Определено — казах й. — Това е най-ужасният ни кошмар.