Джеймс Патерсън
Розите са червени (123)

123.

Минаха три седмици и животът ми най-после започваше да се завръща към нормалния си ход. Но не минаваше нито ден, без да мисля дали да не напусна полицията. Не знаех дали бе от умората от последния случай или натрупване от всички случаи, но изпитвах основните симптоми на пренасищане от работата си.

По-голямата част от петнайсетте милиона долара от дела на Франсис не бе намерена и това побъркваше всички във ФБР. Цялото време на Бетси бе ангажирано с търсенето на парите. Тя пак работеше и през уикендите и почти не я виждах. Всъщност тя го бе казала още във Флорида. Ужасно ще ми липсваш.

Тази вечер Нана беше виновна — поне аз я винях за това. Ето ни нас — Сампсън и аз, — заклещени в старинната и одухотворена Първа баптистка църква на Четвърта улица, близо до дома ми.

Навсякъде край нас мъже и жени ридаеха. Свещеникът и жена му обясняваха на всички, че е най-добре човек да излива емоциите си: да се освободи от всичко — от гнева, страха, отровата. И всички в църквата правеха точно това. Всички, освен Сампсън и мен си изплакваха очите.

— Нана ни е голяма длъжница, задето ни погоди този номер — прошепна ми Джон.

Усмихнах се на думите му и на това, че откакто стана на десет години, та до ден-днешен, той така и не можа да разбере тази жена.

— Не и в мислите си. Тя не разсъждава така. Все още сме длъжници на Нана за всички пъти, когато ни е спасявала задниците, докато бяхме деца.

— Е, там точките са в нейна полза, готин. Но това тук изтрива голяма част от старите дългове.

— Все едно проповядваш на хора — казах му.

— Не, хорът е зает да вие — засмя се той. — Тази вечер определено ще намокрят по три кърпи.

С Джон бяхме притиснати между две жени, които ридаеха и крещяха молитви, „амин“ и сърдечни молби. Събитието се наричаше „Сестро, прости ми“ — специална църковна служба, която набираше популярност във Вашингтон. Мъжете идваха в църквите да отдадат дължимото на жените за всички физически и емоционални страдания, които те са понесли, и за болката, която са им причинили през живота си.

— Много мило, че сте дошли — заяви изведнъж жената до мен толкова гръмогласно, че надвика воплите и риданията наоколо. Прегърна ме през раменете. — Ти си добър човек, Алекс. Един от малцината.

Жената стисна рамото ми още по-силно. Всъщност бе доста симпатична. Казваше се Тери Рашад. Беше малко над трийсетгодишна, привлекателна, горда и обикновено весела. Бях я срещал из квартала.

— Сестро, прости ми — чух да казва Сампсън на жената до него.

— Е, определено имаш нужда от прошка — отговори му Лейс Макрей. — Но благодаря. Не си чак толкова лош, колкото си мислех.

Джон ме сръга и прошепна с плътния си глас:

— Всъщност е доста емоционално, като почувстваш атмосферата. Може би Нана бе права, като ни накара да дойдем.

— Тя си знае работата. Нана винаги е права — казах аз. — Тя е нещо като осемдесет годишна Опра.

— Как я караш, готин? — попита накрая Джон, когато песните, писъците и риданията достигнаха върха си.

Замислих се за момент.

— Кристин ми липсва. Но сме щастливи, че Алекс е с нас. Нана казва, че това ще удължи живота й с няколко години. Той озарява цялата къща — от сутрин до вечер. Мисли, че всички сме негови играчки.

Кристин бе заминала за Сиатъл в края на юни. Поне ми беше казала къде ще ходи. Бях отишъл в Мичълвил да се сбогувам с нея. Новата й кола вече бе натоварена. Всичко бе готово. Накрая Кристин ме прегърна и заплака.

— Може би някой ден — прошепна тя.

Може би някой ден.

Но сега тя бе далеч от Вашингтон, а аз бях тук, в кварталната баптистка църква. Предположих, че Нана се опитна да ме събере с някоя жена. Всъщност това бе много смешно предположение и най-после се разсмях.

— Не ти ли е жал за сестрите, Алекс? — попита Джон. Започваше да му омръзва. Погледнах го, после огледах църквата.

— Разбира се. Тук има много добри хора и всеки прави каквото може. Просто искат да се чувстват обичани от време на време.

— Няма лошо — каза Сампсън и стисна силно рамото ми.

— Да. Няма лошо. Правим каквото можем.