Джеймс Патерсън
Розите са червени (15)

15.

Вторият банков обир се разви като по часовник рано същата сутрин в град Фолс Чърч, Вирджиния, на около петнайсет километра от Вашингтон.

Директорът на банката живееше в добре поддържана къща в колониален стил в приятен квартал, където хората сякаш искрено се харесваха. Навсякъде имаше следи от обични деца: играчки, колелета, баскетболни кошове, люлки, будка за лимонада. Имаше красива градина, пълна с цъфнали храсти. Птиците кацаха на странния ветропоказател — с форма на вещица на метла — на покрива на гаража. Тази сутрин почти се чуваше смехът на вещицата.

Мислителя беше казал на новия си екип какво ще заварят и как трябва да действат. Всяка стъпка бе внимателно планирана и отрепетирана.

Новият екип превъзхождаше двамата Паркър. Беше изхарчил половината пари от обира на „Ситибанк“, за да ги заинтересова, но си струваше. Наричаха се един друг господин Ред, господин Уайт, господин Блу и госпожица Грийн^[1]. Имаха дълги коси и приличаха на хевиметъл група, но действаха ефективно и в синхрон и използваха най-новите технологии.

Господин Блу беше пред клона на „Фърст Юниън“ в центъра на Фолс Чърч, когато го отвориха. С него беше госпожица Грийн. Под дебелите си якета и двамата носеха автоматични пистолети в кобури под мишницата.

Господин Ред и господин Уайт отидоха в къщата на управителя. Кейти Бартлет чу звънеца на вратата и помисли, че е бавачката. Когато отвори, тя пребледня и краката й се подкосиха при вида на въоръжения мъж с маска и слушалки с микрофон, който стърчеше пред брадичката му. Зад него имаше втори въоръжен мъж.

— Влизай вътре! Бързо! — изкрещя силно Ред през маската си. Държеше пистолета на сантиметри от лицето й.

Ред и Уайт натикаха майката и трите й малки деца в дневната на първия етаж. В стаята имаше стерео уредба и видео, на което бе пуснат анимационен филм. Панорамен прозорец гледаше към спокойно малко езеро, но никой не би могъл да ги види, освен ако не беше с лодка, а тази сутрин не се виждаха никакви лодки.

— Сега ще заснемем едно филмче — обясни господин Ред на госпожа Бартлет и децата. Говореше им спокойно, почти дружелюбно.

— Не е нужно да наранявате някого — каза му Кейти Бартлет. — Ще ви сътрудничим. Моля, свалете оръжията. Умолявам ви!

— Чувам те, Кейти. Но трябва да покажем на съпруга ти, че говорим сериозно и че наистина съм тук, в къщата, с теб и децата.

— Те са на две, три и четири годинки — промълви майката. Изхлипа, но се насили да не заплаче. — Още са съвсем малки. Дечицата ми.

Господин Ред пъхна пистолета си в кобура.

— Хайде, стига! Не искам да наранявам децата. Обещавам, че няма да им се случи нищо.

Беше доволен как се развиват нещата до този момент. Кейти изглеждаше умна, а децата бяха кротки. Хубаво семейство бяха тези Бартлет. Точно както бе обяснил Мислителя.

— Искам ти да залепиш устите на децата със скоч лента — каза господин Ред на Кейти Бартлет. Подаде й дебела ролка.

— Те няма да вдигат шум, обещавам ви — рече тя. — Добри деца са.

Господин Ред я съжали за момент. Беше красива и приятна дама. Сети се за семейството от филма Животът е прекрасен.^[2] Той се обърна към децата:

— Това е лепяща лента и сега ще изиграем една игра. Ще бъде много интересно.

Две от децата го изгледаха неразбиращо, но тригодишното засия:

— Летяща лента?

— Да, точно така, летяща лента. Сега мама ще сложи от нея на устите ви. После ще заснеме филмче, за да може татко да ви види как изглеждате.

— А после? — попита Денис, четиригодишният, който изглеждаше заинтригуван от играта. — Ще правим смешки на татко ли?

Господин Ред се засмя. Дори господин Уайт се подсмихна. Децата бяха сладки. Надяваше се да не се наложи да ги убие след няколко минути.