Джеймс Патерсън
Розите са червени (48)

48.

Минаха три дни без друг обир. В събота прекарах следобеда с момченцето ми. Към шест го върнах в дома на Кристин.

Преди да влезем вътре, разнесох Алекс из цветната градина зад апартамента й в Мичълвил. Нейното имение, както тя го нарича. Градината е великолепна. Кристин сама я бе насадила и я поддържаше. Беше пълна с най-различни рози: хибридни чаени рози, флорибунда, грандифлора. Напомняше ми за Кристин, каквато бе преди отвличането на Бермудите. Всичко в градината радваше окото. Което вероятно обясняваше защо ми бе толкова тъжно да бъда там без нея.

С лекота носех Алекс на хълбока си, говорех му, сочех му грижливо окосената морава, плачещата върба, небето, залязващото слънце. После му показах приликите между лицата ни: носовете, очите, устните. На всеки няколко минути спирах и го целувах по бузката или по главичката.

— Помириши розите — прошепнах му аз.

След малко видях Кристин да идва забързано откъм къщата. Отгатнах, че си е наумила нещо. Сестра й Натали я следваше по петите. За да я пази? Имах чувството, че ще се нахвърлят отгоре ми.

— Алекс, трябва да поговорим — каза Кристин, когато се доближи до мен в градината. — Натали, ще се грижиш ли за детето няколко минути?

Неохотно подадох малкия Алекс на Натали. Май нямах избор. Кристин се беше променила толкова много през изминалите месеци. Понякога имах чувството, че изобщо не я познавам. Може би всичко бе заради кошмарите й. Не успяваше да се отърве от тях.

— Трябва да ти кажа някои неща. Моля те, не ме прекъсвай — започна тя.