Джеймс Патерсън
Розите са червени (14)

14.

Спешната аутопсия потвърди подозрението ми, че Ерол и Бриан са били отровени. Поглъщането на голяма доза „Анектин“ бе причинило бързи мускулни контракции и спиране на сърдечната дейност. Отровата е била сложена в бутилка кианти. Бриан Паркър е била сексуално насилена след смъртта й. Какъв ужас!

Със Сампсън обикаляхме още два часа да говорим с наркоманите, скитниците и бездомниците, които живееха в изоставените сгради на Първо авеню. Никой не призна да е виждал Ерол и Бриан, никой не бе забелязал необичайни посетители в сградата, където се е криело семейство Паркър.

Най-после се прибрах у дома, за да поспя малко, но не успях да успокоя мислите си. Към пет часа станах и се промъкнах тихо долу. Пак мислех за Кристин и малкия Алекс.

Най-новата бележка, която Нана бе закачила на хладилника, гласеше:

Нито веднъж

тя не пожела да бъде бяла,

да отмине,

мечтаеше само да бъде по-черна.

Отворих хладилника и си взех една бира, после излязох от кухнята. Стихотворението остана да витае из мислите ми.

Включих телевизора, изключих го. Посвирих на пианото на верандата — „Луд по теб“, после Дебюси. Свирех „Лунен блясък“ и това ми напомни за Кристин. Опитвах се да измисля как да оправим отношенията си. Стараех се да я подкрепям всеки божи ден, откакто се беше върнала във Вашингтон. Тя постоянно ме отблъскваше. Очите ми се напълниха със сълзи и аз ги изтрих с ръка. Тя си отиде. Трябва да започнеш отначало. Не бях сигурен дали ще мога.

Дъските на пода изскърцаха.

— Чух те да свириш Clair de lune. Много добре между другото. — Нана стоеше на вратата с поднос в ръце. На подноса имаше две димящи чаши кафе.

Подаде ми едната и аз я поех. Тя седна на стария люлеещ се стол до пианото и спокойно отпи.

— Разтворимо ли е? — подразних я.

— Ако намериш разтворимо кафе в моята кухня, ще ти подаря тази къща.

— Тя си е моя и бездруго — напомних й.

— Ти го казваш, синко. Концерт при изгрев-слънце? Какъв е поводът, Алекс?

— Концерт преди изгрев-слънце. Не можах да спя. Тежка нощ, лоши сънища. Лоша сутрин, поне засега. — Отпих от ароматното кафе с примес от цикория. — Обаче кафето е хубаво.

Нана продължи да отпива от чашата си.

— Ммм. Кажи ми нещо, което не знам. Какво още?

— Помниш ли доведения брат на Мария — Ерол? Снощи двамата със Сампсън намерихме трупа му в старите сгради на Първо авеню.

Нана зацъка тихо, после поклати глава:

— Това е много тъжно. Такъв срам, Алекс! Те са хубаво семейство, добри хора.

— Трябва тази сутрин да отида да ги уведомя. Може би затова не можах да спя.

— Какво друго? — попита тя отново. Познаваше ме твърде добре и това ми действаше успокоително. — Кажи ми, Алекс. Сподели с мен.

— Кристин — промълвих накрая. — Мисля, че всичко свърши. Тя не иска да ме вижда. Каза ми го официално. Не знам какво ще стане с малкия Алекс. Нана, направих всичко по силите си, кълна се!

Тя остави чашата си и ме прегърна с кокалестата си ръка. Още имаше сила в тялото й. Притисна ме здраво.

— Ами направил си каквото си могъл, нали? Какво ти остава?

— Тя не може да преодолее онова, което се случи на Бермудите — прошепнах аз. — Не иска да има нищо общо с детектив, който разследва убийства. Не желае да бъде с мен.

Нана рече тихо:

— Твърде много носиш на раменете си. Поемаш чужда вина. Това ще те пречупи, Алекс. Наистина. Послушай ме!

— Слушам те. Както винаги.

— Не ме слушаш.

— Слушам те и още как!

— Не ме слушаш и не мисли, че ще ме надприказваш — сопна се тя. — Ето ти още едно доказателство.

Последната дума винаги е на Нана. Тя е най-големият психолог в къщата или поне все така ми разправя.