Джеймс Патерсън
Розите са червени (87)

87.

Четири часът е много рано сутринта. За този час бе определено да се появим в домовете на петимата детективи. Всичко бе уточнено. Договорките бяха направени; поне се надявах всичко да е свършило.

Три и трийсет е още по-рано и това бе часът, в който се срещнахме някъде в окръг Насау на Лонг Айланд. Не знаех много за района, но бе изискан и красив, съвсем различен от Пета улица и Саутийст. Някой от екипа каза, че кварталът е необичаен, защото много полицаи и хора от мафията живеят тук в очевидна хармония.

Случаят бе федерален, така че официално Бетси Кавалиър отговаряше за арестите. Това илюстрираше уважението, което проявяваха към нея във Вашингтон, даже и в Ню Йорк да беше различно.

— Радвам се да видя, че всички са бодри и готови за работа тази сутрин. Или нощ? В която и часова зона да се намираме. — Тя се пошегува и получи няколко усмивки. Бяхме четирийсет човека — и полицаи, и агенти от ФБР, но Бюрото определено командваше операцията тази сутрин. Бетси ни раздели на пет групи по осем човека — аз се паднах в нейната.

Всички бяхме готови и невероятно напрегнати. Отидохме с колите до една къща на Хай стрийт в Масапекуа. В предградието сякаш всички спяха. Куче залая в някой от съседните дворове. Росата блестеше по грижливо поддържаните морави. Животът изглеждаше хубав тук, където детектив Брайън Макдугъл живееше с жена си, която биеше, и дъщеря си, изпълнена с горчивина и гняв.

Бетси заговори в уоки-токито си. Изглеждаше абсолютно спокойна въпреки напрежението.

— Проверка на радиостанциите. — След това: — Екип А през предната врата. Екип Б — кухнята. Екип В — верандата. Екип Г — подкрепление… сега. Тръгвайте! Заловете го!

Агентите и полицаите се пръснаха около къщата веднага щом тя даде сигнала. Двамата с Бетси ги гледахме. Ние бяхме екип Г — подкреплението.

Екип А влезе в къщата бързо и безшумно.

После същото направи и екип Б. Не виждахме третата двойка от мястото, където стояхме. Те бяха отзад.

Вътре се чуха викове. После силно пат. Отсечено, определено беше изстрел.

— По дяволите! — Бетси ме погледна. — Макдугъл ни е чакал. Как, по дяволите, е узнал?

Последваха още няколко изстрела. Някой извика. Една жена започна да пищи и проклина. Дали беше майката на Вероника Макдугъл?

Бетси и аз изскочихме от колата и бързо се отправихме към къщата. Но не влязохме. Мислех си за другите четири къщи, които колегите ни атакуваха в момента. Надявах се там да няма същите проблеми.

— Докладвайте — нареди Бетси по радиостанцията си. — Какво става вътре? Какво, по дяволите, се обърка?

— Райс е ранен. Аз съм пред спалнята на втория етаж. Макдугъл и жена му са вътре.

— Как е Райс? — попита тя разтревожено.

— Рана в гърдите. В съзнание е. Обаче кърви обилно. Веднага извикай линейка! Макдугъл го простреля.

Внезапно прозорецът на втория стаж се отвори. Видях една фигура да се подава от него и да претичва по перваза към долепения покрив на гаража.

Двамата с Бетси се втурнахме нататък. Спомних си, че е била в отбора на Джорджтаун по бадминтон. Още се движеше бързо.

— Той е навън! Макдугъл е на покрива на гаража — съобщи тя на останалите.

— Виждам го! — казах й. Той се насочваше към ъгъла, където покривът на гаража се допираше до гъста редица ели. Не виждах какво има зад тях, но предположих, че е двор на друга къща. — Макдугъл! — извиках. — Спри! Полиция! Спри или ще стрелям!

Той не погледна назад, не спря, не се поколеба. Направо скочи към дърветата.