Джеймс Патерсън
Розите са червени (9)

9.

Не бях сигурен дали мога да се доверя на информацията на Седрик Монтгомъри, но той ми беше дал следа и аз трябваше да я проверя. Беше прав за едно: казаното от него ме разтревожи. Един от хората, които бе посочил като замесени в обира, беше доведен брат на покойната ми жена — Мария. Монтгомъри бе дочул, че Ерол Паркър е участвал в обира в Силвър Спринг.

Двамата със Сампсън прекарахме следващия ден в търсене на Ерол, но той не си беше вкъщи, нито на местата в Саутийст, където обичайно се навърташе. Жена му — Бриан, също я нямаше. Никой не беше виждал Ерол и Бриан Паркър поне от седмица.

Към пет и половина се отбих в училището „Съджърнър Трут“, за да проверя дали Кристин е още там. Бях си мислил за нея целия ден. Тя не вдигаше телефона и не отговаряше на съобщенията, които й оставях.

Бях се запознал с Кристин Джонсън преди две години и се канехме да се оженим. После се случи нещо тъжно и трагично, за което още се винях: Кристин беше отвлечена от един психопат, който бе извършил няколко убийства в Саутийст. Беше живяла като заложница почти година. Кристин бе отвлечена, защото имаше връзка с мен. Почти година нямахме никаква информация за нея и я мислехме за мъртва. Когато я намерихме, имаше още една изненада. Тя бе родила бебе, нашия син Алекс. Но отвличането я бе променило, беше я наранило по начини, които тя не разбираше и с които не можеше да се справи. Опитвах се да й помогна с всеки възможен похват. Не бяхме се любили от месеци. Тя ме отблъскваше все повече. Сега Кайл Крейг още бе усложнил положението.

Нана обикновено гледаше бебето, докато Кристин бе на работа в училището. После Кристин и Алекс отиваха в нейния апартамент в Мичълвил. Тя искаше така.

Влязох в училището през страничната врата до физкултурния салон и чух познатото тупкане на баскетболна топка по дървения под, смеха и веселите викове на децата. Намерих Кристин наведена над компютъра в кабинета й. Тя е директорка на „Съджърнър Трут“. Джени и Деймън учат там.

— Алекс? — възкликна Кристин, когато ме видя на вратата. Прочетох табелата на стената: Хвали високо, мъмри тихо. Не можеше ли тя да постъпи така и с мен? — Почти свърших за днес. Изчакай ме минута-две. — Поне не се сърдеше за онази вечер с Кайл Крейг и не ми каза да се махам.

— Дойдох да те изпратя до вкъщи. Даже ще ти нося книгите — казах усмихнат — Става ли?

— Сигурно — отвърна тя, но не се усмихна. Изглеждаше много далечна.