Джеймс Патерсън
Розите са червени (100)

100.

В този ден със Сампсън работихме от седем до три и половина следобед. Когато пристигнах на петия етаж, изпитах чувството, че почти чувам опъването на тънката червена линия между разума и лудостта.

Помещението изглеждаше като стандартно психиатрично отделение: всичко бе в избеляло мораво и сиво, сестрите носеха табли с малки чашки, изтормозени мъже в болнични пижами и зацапани халати. Бях виждал всичко това и преди, освен едно. Всички от болничния персонал носеха свирки, за да подадат звуков сигнал, ако се нуждаят от помощ. Това вероятно означаваше, че в миналото е имало инциденти с хора от персонала.

Четвъртият и петият стаж съставляваха психиатричното отделение. На петия етаж имаше трийсет и един ветерани — на възраст между двайсет и три и седемдесет и пет години. Пациентите се смятаха за опасни или за себе си, или за околните.

Започнах търсенето си от петия стаж. Двама от пациентите тук бяха високи и набити. Те що-годе отговаряха на описанието на мъжа, проследен от детективите Крус и О’Мали. Единият от тях — Клетъс Андерсън, имаше посивяла брада и бе работил в полицията в Денвър и Солт Лейк Сити след уволнението си от армията.

Намерих Андерсън да се мотае в дневната стая още първата сутрин. Минаваше десет часът, но той още бе по пижама и с доста омърлян халат. Гледаше телевизия и определено не ми направи впечатление на гениален престъпник.

Декорът в дневната стая се състоеше от около десетина кафяви пластмасови стола, клатеща се маса за карти и телевизор, закачен на стената. Въздухът бе пропит от цигарен дим. Андерсън пушеше. Седнах пред телевизора и му кимнах за поздрав.

Той се обърна към мен и издуха едно не съвсем правилно кръгче дим.

— Ти си нов, нали? Играеш ли билярд? — попита ме.

— Може да опитам.

— Опитай — рече и се усмихна, сякаш се бях пошегувал. — Имаш ли ключове за стаята с билярда?

Мъжът се изправи, без да дочака отговор на въпроса си. Или бе забравил, че ме е питал нещо. Знаех от картоните, че е доста избухлив и че в момента бе на конски дози валиум. Добре че беше така. Андерсън бе висок над метър и деветдесет и тежеше над сто и трийсет килограма.

Стаята с билярда бе изненадващо жизнерадостна, с два големи прозореца, които гледаха към ограденото игрище. По края му имаше кленове и брястове и в дърветата пееха птички.

Стоях там сам с Клетъс Андерсън. Възможно ли бе този едър мъж да е Мислителя? Още не бях сигурен. Може би щях да бъда, ако ми размажеше главата с някоя топка или пръчка за билярд.

С Андерсън играхме на осем топки. Той не бе особено добър. Постарах се да не загуби бързо, като нарочно направих няколко слаби удара, но той сякаш не забеляза. Сиво-сините му очи бяха почти безизразни.

— Иска ми се да извия вратовете на тези шибани сойки — измърмори, след като пропусна да вкара топка, която дори не бе на най-добра позиция върху масата.

— Какво са ти направили сойките?

— Те са навън. Аз съм тук — каза и ме изгледа навъсено. — Не се опитвай да ми се правиш на психиатър. Гледай си играта.

Пратих една топка в ъгловия джоб, после нарочно пропуснах да вкарам следващата. Андерсън взе моята щека и дълго обмисля следващия си удар. Твърде дълго, помислих си аз. Внезапно се изправи. С всичките си метър и деветдесет и няколко сантиметра. Тялото му се напрегна; също и огромните ръце.

— Каза ли ми нещо ей сега, господинчо? — попита той. Ръцете му стискаха пръчката, чак вратът му бе напрегнат. Имаше и доста тлъстини, но те бяха стегнати като на ръгбистите и някои професионални борци.

— Не. Нито дума.

— Това смешно ли ти се вижда? Малко представление за цвъртящите сойки, които знаеш, че мразя?

Поклатих глава:

— Не съм казал нищо подобно.

Андерсън се отдръпна от масата. Продължаваше да стиска щеката.

— Мога да се закълна, че измърмори и ме нарече „путьо“. Или тъпчо? Нещо такова обидно?

Погледнах го право в очите.

— Мисля, че играта ни свърши, господин Андерсън. Моля ви, оставете пръчката.

— Смяташ, че можеш да ме накараш да оставя тази пръчка? Сигурно, ако ме мислиш за путьо.

Вдигнах свирката към устните си.

— Нов съм тук и се нуждая от тази работа. Не искам неприятности.

— Е, значи си дошъл на погрешното място, защото тук е адска дупка, човече — каза той. — А ти си смотаняк. Духач.

Андерсън хвърли щеката на масата и тръгна към вратата. Пътьом блъсна рамото ми.

— Внимавай к’во приказваш, черньо — избълва, сякаш плюеше думите.

Не му дадох повече възможност да дрънка. Сграбчих го и го завъртях съвсем изненадващо. Показах му колко силни са ръцете и раменете ми. Изгледах го презрително. Исках да видя какво ще стане, като го провокирам.

— Ти внимавай какво приказваш — прошепнах. — Внимавай много, когато съм наоколо.

Пуснах Клетъс Андерсън и той се извърна. Изпратих с поглед едрия мъж, който излезе от стаята. А аз се надявах той да е Мислителя.