Джеймс Патерсън
Розите са червени (1)

1.

Бриан Паркър не приличаше на човек, който обира банки или убива — приятното й пухкаво бебешко лице заблуждаваше всички. Но тя знаеше, че е готова да убие, ако се наложеше тази сутрин. Щеше да знае със сигурност в осем и десет.

Двайсет и четири годишната жена носеше панталон в цвят каки, бледосиньо яке с надпис „Университет на Мериленд“ и изтъркани бели маратонки „Найки“. Никой от отправилите се за работа в ранната утрин не я забеляза, когато тя измина разстоянието от очуканата бяла „Акюра“ до гъсто обраслото островче от вечнозелени дървета, където се скри.

Намираше се пред „Ситибанк“ в Силвър Спринг, Мериленд, тъкмо преди осем часа. Клонът на банката трябваше да отвори точно след деветдесет секунди. От разговорите с Мислителя знаеше, че банката се намира в самостоятелна сграда с две алеи за преминаващи коли. Той беше обяснил, че е заобиколена от огромни магазини: „Таргет“, „Петс Март“, „Хоум Депо“, „Съркют Сити“.

Точно в осем Бриан излезе от скривалището си сред дърветата под един пъстър билборд, който предлагаше на минувачите противната закуска на „Макдоналдс“, и тръгна към банката. Намираше се под такъв ъгъл, че оставаше невидима за касиерката, която тъкмо отвори стъклената врата и излезе за момент навън.

На няколко крачки от касиерката Бриан нахлузи гумена маска, изобразяваща президента Клинтън — една от най-популярните маски в Америка и навярно една от най-трудно проследимите. Тя знаеше името на касиерката и го извика ясно, като в същия момент извади пистолета си и го притисна към кръста на жената.

— Влизай обратно, госпожице Джийн Галета! Сега се завърти и отново заключи входната врата. Отиваме при шефката ти, госпожа Бучиери.

Кратката й реч на входа на банката бе предварително написана дума по дума, включително и паузите. Мислителя бе обяснил, че е от изключително значение обирът да премине в точно определен ред, почти наизуст.

— Не искам да те убивам, Джийн. Но ще го направя, ако не изпълниш всичко, което ти кажа и когато го кажа. Сега е твой ред да говориш, скъпа. Разбра ли това, което ти казах досега?

Джийн Галета кимна толкова усърдно, че очилата й едва не паднаха.

— Да, разбирам всичко. Моля ви, не ме наранявайте! — задави се тя. Беше около двайсет и седем годишна, с късо подстригана кестенява коса, привлекателна като момиче от предградията, но синият костюм с панталон от изкуствена материя и обувките с ниски токове я правеха да изглежда по-стара.

— Кабинетът на управителката. Веднага, госпожице Джийн. И ако не съм излязла оттук след осем минути, ти ще умреш. Говоря сериозно. Ако не съм си тръгнала оттук до осем минути, и ти, и госпожа Бучиери ще бъдете мъртви. Не мисли, че няма да го направя, защото съм жена. Ще ви застрелям и двете като кучета.