Джеймс Патерсън
Розите са червени (88)

88.

Бягах с приведена глава направо през гъстите храсти, които драскаха и режеха ръцете ми до кръв. Брайън Макдугъл не беше стигнал много далеч в съседния двор.

Пробягах още десетина крачки, следвайки го, после се метнах върху него. Прицелих дясното си рамо в коленете му. Исках да го заболи.

Той падна лошо, но бе зареден с адреналин, също като мен. Претърколи се и се изтръгна от ръцете ми. Бързо скочи на крака, аз — също.

— Трябваше да останеш на земята — казах му. — Не трябва да правиш грешки. Ставането беше грешка.

Ударих го силно с прав десен. Получи се много добре. Главата му отскочи на петнайсетина сантиметра.

Подскочих леко. Макдугъл замахна напосоки и въобще не ме докосна. Пак го ударих. Коленете му се подкосиха, но той не се предаде. Определено беше як и издръжлив.

— Впечатлен съм — казах му, дразнейки го. — Но трябваше да си останеш на земята.

— Алекс! — извика Бетси, появила се в двора.

Исках физически контакт с Макдугъл, само още минута на ринга. Чувствах, че имам право, а и той заслужаваше това, което му се случваше в момента. Отново замахна странично с юмрук, но аз отскочих и избегнах удара. Той вече бе изморен.

— Сега не биеш жена си и дъщеря си — казах. — Сега си имаш работа с някого с твоята сила. Аз отвръщам на удара, Макдугъл.

— Майната ти! — изръмжа той, но едва си поемаше дъх. Лицето и вратът му бяха лъснали от пот.

— Ти ли си човекът? Ти ли си Мислителя, Брайън? Ти ли уби всички онези хора?

Той не ми отговори, така че го ударих силно в корема. Мъжът се присви одве, а лицето му се изкриви от болка.

Бетси вече се бе приближила до нас. Също и двама други агенти. Просто ни гледаха; разбираха какво става. Те също го желаеха.

— Стъпи стабилно — дадох му боксьорски съвет. — Още стоиш на пети.

Той измърмори нещо. Не го разбрах. Не ме интересуваше какво казва. Пак го ударих в корема.

— Видя ли? Порази тялото — казах му. — Уча децата си на същото.

Забих още един юмрук в корема му. Не го събори, но ударът беше добър, сякаш блъсках тежка боксова круша. После един рязък ъперкът във върха на брадичката му. Той се строполи по лице на тревата. Остана там. Беше нокаутиран.

Наведох се над него, леко задъхан, поизпотен.

— Брайън Макдугъл, зададох ти въпрос. Ти ли си Мислителя?