Джеймс Патерсън
Розите са червени (92)

92.

Пристигнах в дома на Джеймс Уолш във Вирджиния около обед в неделя. Няколко съседи сновяха нервно по улицата. Чух една възрастна жена да мърмори и въздиша:

— Такъв добър човек. Какъв срам, каква загуба! Той беше агент от ФБР знаете ли?

Знаех. Поех си дълбоко дъх, после влязох в скромната къща, където Уолш бе живял и умрял. Имаше множество агенти от Бюрото, също и от местната полиция. Тъй като бе убит агент от ФБР бяха извикали Отряда за тежки престъпления от Куонтико.

Забелязах Майкъл Дауд и бързо тръгнах към него. Той бе пребледнял и бе на ръба да рухне.

— Съжалявам — казах му. Двамата с Уолш бяха приятели. Дауд живееше недалеч, в едно от предградията на Вирджиния.

— О, боже! Джими не ми е казал и дума. Аз му бях приятел, за бога!

Кимнах.

— Какво разбрахте досега? Какво се е случило?

Майкъл посочи спалнята:

— Джими е там. Май се е самоубил, Алекс. Оставил е бележка. Не е за вярване.

Прекосих семпло обзаведената дневна. От разговорите с него знаех, че Уолш се е развел преди две-три години. Имаше шестнайсет годишен син в подготвително училище и друг в колежа „Холи Крос“, където бе учил и Джеймс.

Уолш ме чакаше в банята, която бе свързана със спалнята. Лежеше свит на белите плочки на пода, залят от кръвта му. Видях какво бе останало от задната част на главата му, когато влязох вътре.

Дауд ме последва. Подаде ми бележката, която бе поставена в найлонов плик за събиране на веществени доказателства. Прочетох я през найлона. Беше за синовете на Уолш.

Вече не издържам, стана прекалено.

Тази работа, този случай — всичко останало.

Андрю, Питър, искрено съжалявам за това.

Обичам ви,

баща ви.

Иззвъня мобилен телефон и ме стресна. Беше този на Дауд. Той се обади, после ми го подаде:

— Бетси е.

— Пътувам към летището. О, Алекс, защо той би сторил подобно нещо? — чух гласа й. Очевидно беше още в Ню Йорк. — Горкият Джим. Горкият Джим! Защо се е самоубил? Той не е такъв човек.

После се разрида и макар че бе много далеч, никога не бях я чувствал по-близка.

Не й казах това, което си мислех. Запазих го за себе си и то ме смрази. Може би усетът на Бетси бе правилен. Може би Джеймс Уолш не се беше самоубил.