Джеймс Патерсън
Розите са червени (95)

95.

— Добре, да опитаме с този подход — каза Макдугъл. — Прости въпроси и прости отговори. Срещах се с така наречения Мислител три пъти. Винаги във Вашингтон. Всеки път, когато се виждах с него, той ни плащаше „пътни разноски“, както се изразяваше. По петдесет хиляди за пътуване, което за нас бе повече от добре, а така привлече вниманието ни, изостри интереса ни. Той беше много, изключително предпазлив. Обмисляше всичко задълбочено. Беше предвидил всяко възможно развитие. Знаеше за какво говори. И веднага ни каза, че нашият дял от операцията ще бъде петнайсет милиона долара. Беше много убедителен, когато говореше за „Метро Хартфорд“. Имаше идея и план, който бе извънредно подробен. Чувствах, че може да се осъществи, и така се оказа в действителност.

— Той откъде беше научил за вас? — попитах. — Как се свърза с вас?

Макдугъл хареса въпросите или поне си придаде вид, че ги одобрява.

— Понякога използваме един адвокат. — Погледна двамата мъже до себе си. — Не тези господа. Той се свърза с другия ни адвокат. Не знаем точно как бе научил за нас, но знаеше какво сме правили, как работим. Това е полезна информация, детектив Уайс. Запишете си я. Кой би могъл да знае за нас? Някой в правоохранителната система. Полицай? Някой от нашите, детектив Уайс? Агент от ФБР? Полицай от Вашингтон? Може би някой в тази стая? Би могъл да е всеки.

Хари не се сдържа. Лицето му почервеня. Яката на бялата му риза изглеждаше с няколко номера по-малка.

— Но ти вече знаеш кой е той, нали, Макдугъл? Не е ли така?

Брайън погледна към Бетси и мен. Поклати глава. И той не вярваше на Уайс.

— Ще стигна и дотам, до това, което знам, и това, което не знам. Не подценявайте информацията, че той бе осведомен за нас. Знаеше за детектив Крос. И за агент Кавалиър. Знаеше всичко. Това е важно.

— Съгласен съм — кимнах. — Моля, продължавай.

— Добре. Преди да се съгласим на втора среща, ние вече правехме всичко възможно да открием кой, по дяволите, е този Мислител. Дори говорихме с ФБР за него. Използвахме всичките си връзки. Не научихме нищо. Той не оставяше следи. Така че отидохме на втората среща и той пак не се разкри. Боби Шоу опита да го проследи, след като той излезе от хотела, но го изпусна.

— Какво те караше да мислиш, че може да е полицай? — попитах.

Макдугъл сви рамене:

— Определено ни минаваше през ума. На третата среща трябваше да се уточни дали сме вътре или вън от играта. Половината от трийсет милиона долара — вече знаехме, че сме вътре. И той бе сигурен, че сме вътре. Опитахме да договорим по-голям дял. Той се засмя и каза: в никакъв случай. Съгласихме се на условията му. Или го правим, както той каже, или се омитаме. Мислителя си тръгна от хотела след срещата. Този път бяхме подготвили двама души да го проследят. Той е висок, пълен, с тъмна брада — но вероятно е дегизировка. Нашите хора замалко пак да го изтърват. Но не го изпуснаха. Извадиха късмет. Видяха го да влиза в болницата за ветерани „Хейзълууд“ във Вашингтон. Той не излезе оттам. Не знаем как изглежда, но Мислителя влезе и остана там. Не излезе.

Макдугъл млъкна. Очите му бавно обходиха редицата от Уайс до Бетси и мен.

— Той е душевноболен, момчета и момичета. Пациент е на болницата за ветерани „Хейзълууд“. В психиатричното отделение. Просто трябва да го откриете там.