Джеймс Патерсън
Розите са червени (45)

45.

Името на оцелелия бе Артър Стрикланд и засега го задържаха в кабинета на убития управител, възможно най-далеч от пресата. Той беше от охраната на банката.

Стрикланд беше висок, слаб, добре сложен мъж, наближаващ петдесетте. Въпреки впечатляващата му физика, изглеждаше в шок. Капки пот покриваха челото и дебелия му мустак. Бледосинята му униформена риза бе подгизнала.

Бетси се приближи до него и заговори много тихо и внимателно:

— Аз съм старши агент Кавалиър от ФБР Ръководя това разследване, господин Стрикланд. Това е детектив Крос от вашингтонската полиция. Разбрах, че имате съобщение за нас?

Силният на вид мъж внезапно рухна. Разплака се в дланите си. Отне му минута-две да се овладее и да заговори.

— Бяха добри хора, а ги убиха днес. Бяха мои приятели — промълви той. — Трябваше аз да ги пазя. Тях и клиентите, разбира се.

— Случилото се е ужасно, но не е по ваша вина — каза му Бетси. Опитваше се да бъде мила, да го успокои и се справяше добре. — Защо са ги убили нападателите? Вие как се измъкнахте?

Пазачът поклати глава отчаяно:

— Не съм се измъкнал. Държаха ме във фоайето с другите. Нападателите бяха двама. Накараха ни да легнем по очи на пода. Казаха, че трябва да излязат от банката до осем и петнайсет. Нито секунда по-късно. Не трябвало да има никакви грешки — повториха го няколко пъти. Никакви аларми. Никакви паникбутони.

— И закъсняха да излязат от банката? — попитах го.

— Не, сър — отвърна пазачът. — Точно там е работата. Можеха да излязат навреме. Но сякаш не искаха. Казаха ми да се изправя. Мислех, че ще ме застрелят. Воювал съм във Виетнам, но и там не съм се страхувал така.

— И са оставили съобщение за нас?

— Да, сър. Съобщение за вас двамата. Харесва ли ти тази банка? — попита ме единият от тях. Отговорих, че харесвам работата си. Нарече ме „тъп задник“. После обяви, че аз ще бъда техният посредник. Трябвало да съобщя на агент Кавалиър от ФБР и на детектив Крос, че в банката е допусната грешка. Каза, че не може да има повече грешки. Повтори го няколко пъти. Никакви грешки повече. Рече: „Кажи им, че това съобщение е от Мислителя“. После застреляха всички останали. Застреляха ги, както лежаха на пода, съвсем хладнокръвно. Аз съм виновен. Аз бях дежурен днес и трябваше да опазя банката. Аз позволих това да се случи.

— Не, господин Стрикланд — заговори му Бетси Кавалиър. — Не сте вие. Ние сме виновни, а не вие.