Джеймс Патерсън
Розите са червени (40)

40.

Това, което ни беше казал Брофи, беше много плашещо и не трябваше да стига до пресата. Някой, който се наричаше Мислителя, интервюираше и наемаше професионални убийци. Само убийци. Какъв бе следващият удар, който планираше? Още банкови обири и заложници? Какво, по дяволите, си мислеше той?

След като свърших работа онази вечер, отидох в „Сейнт Антъни“. Джени беше добре, но пак останах през нощта при нея, просто за всеки случай. Моят дом далеч от дома. Джени беше почнала да ми вика „съквартирант“.

На следващата сутрин преравях досиетата на недоволни бивши служители на „Ситибанк“, „Фърст Юниън“ и „Фърст Вирджиния“; също и докладите за всеки, който бе отправял някакви сериозни заплахи срещу банките. Настроението в офиса на ФБР клонеше към тихо отчаяние. Нямаше ги възбудата и нетърпението, които вървяха заедно с проследяването на улики, следи, с напредъка в някое разследване. Все още нямахме нито един надежден заподозрян.

Заплахите и враждебните писма към банките обикновено се разглеждат от вътрешните отдели за разследвания. Враждебните писма обикновено са дело на хора, на които е отказан заем или които са загубили дома си заради просрочена ипотека. Еднакво голяма е вероятността авторът им да е мъж или жена. Според психологическите профили, които четох онази сутрин, обикновено става дума за човек с проблеми в работата, дома или с финансови затруднения. От време на време пристигат сериозни заплахи поради сътрудничеството на банките с банкови институции от страни като ЮАР, Ирак или Северна Ирландия. Пощата в големите банки минава през рентген в приемната стая и там често се задействат фалшиви аларми. Музикални коледни картички понякога също включват сигналната система.

Това, с което се занимавах, бе изтощително, но необходимо. Беше част от работата ми. Погледнах към Бетси Кавалиър около един часа. И тя седеше на бюрото си като всички останали. Почти не се виждаше зад купчината документи.

— Ще изляза за малко — уведомих я. — Искам да поговоря с един тип. Той е отправял заплахи към „Ситибанк“. Живее наблизо.

Тя остави химикалката си.

— Ще дойда с теб, ако нямаш нищо против. Кайл казва, че се доверява на предчувствията ти.

— И виж докъде е стигнал — усмихнах се аз.

— Точно така — смигна ми Бетси. — Да вървим.

Бях чел и препрочитал досието на Джоузеф Петрило. Открояваше се от другите. Всяка седмица през изминалите две години председателят на „Ситибанк“ в Ню Йорк бе получавал гневни, дори заплашителни писма от Петрило. Той работил в охраната на банката от януари 1990 г. до неотдавна. Уволнили го поради бюджетни съкращения във всички отдели, не само в неговия. Петрило не приел това обяснение, нито някое друго, с което банката се опитала да се отърве от него.

В тона на писмата имаше нещо, което ме тревожеше. Бяха добре написани и интелигентни, но показваха признаци на параноя, може би и на шизофрения. Петрило е бил капитан във Виетнам, преди да започне работа в банката. Бе водил истински сражения. От полицията бяха ходили да разговарят с него по повод писмата, но не бяха му предявили обвинения.

— Това сигурно е едно от твоите прочути предчувствия — каза Бетси, докато карахме към дома на заподозрения на Пето авеню.

— Това е едно от прочутите ми лоши предчувствия — отвърнах аз. — И детективът, който го е разпитвал преди няколко месеца, е имал лошо предчувствие. Но от банката сметнали, че подаденото оплакване е достатъчно.

За разлика от едноименното Пето авеню в Ню Йорк, това във Вашингтон е в беден район в покрайнините на Капитолия. В миналото е бил обитаван предимно от американци от италиански произход, но сега бе с доста смесено население. Ръждясали очукани коли стояха от двете страни на улицата. Едно БМВ седан се открояваше от останалите. Вероятно бе на някой наркодилър.

— Тук нищо не се е променило — каза Бетси.

— Познаваш ли този район? — попитах, когато завихме по улицата, където живееше Петрило.

Тя кимна и кафявите й очи се присвиха.

— Преди известен брой години, като точният брой не може да бъде разкрит на този етап, съм се родила недалеч оттук. На четири пресечки, ако трябва да бъдем прецизни.

Погледнах я и видях, че се взира мрачно през стъклото на колата. Беше ме допуснала до малка част от миналото си. Беше израснала в неподходящата част на Вашингтон. Не й личеше.

— Не е необходимо да проверяваме идеята ми точно сега — казах й. — Мога да намина по-късно. Сигурно не е важно, но се сетих, че Петрило живее съвсем близо до офиса ви.

Тя поклати глава и сви рамене:

— Прочете много досиета днес. Това ти се наби на очи. Трябва да проверим. Не се разстройвам, че съм тук.

Спряхме пред магазина на ъгъла, където хлапетата от квартала висяха навярно от десетилетия. Сегашната групичка изглеждаше малко ретро в избора си на широки дънки, тъмни тениски и зализани коси. Всичките бяха бели.

Пресякохме улицата и тръгнахме към края на пресечката. Посочих малка жълта къща.

— Онази е на Петрило.

— Да поговорим с него — кимна Бетси. — Да видим дали е ограбвал някакви банки напоследък.

Изкачихме се по изхабените бетонни стъпала до сива метална врата. Почуках на рамката й и извиках:

— Полиция. Искам да говоря с Джоузеф Петрило.

Обърнах се към Бетси, която стоеше вляво от мен, на едно стъпало по-ниско. Дори не бях сигурен какво да й кажа.

Каквото и да беше, така и не го изрекох.

Последва страхотен изстрел — вероятно от карабина. Много шумен, оглушителен, по-страшен от гръмотевица. Дойде откъм къщата, недалеч от входната врата.

Бетси изпищя.