Джеймс Патерсън
Розите са червени (122)

122.

— Всъщност ми осигури — каза Франсис. Гласът му бе поне една октава по-нисък от обичайното. — Винаги съществуваше нищожната възможност да ме заловите. Да бъда изправен пред перспективата да прекарам живота си в затвора. Това е абсолютно неприемливо, не схващате ли? Няма да се случи. Трябва да го разберете.

— В действителност ще се случи — също така категорично каза Бетси. В същото време аз вече посягах към пистолета си.

Изведнъж Франсис се втурна и разби стъклената врата, която водеше към терасата на покрива. Знаех, че няма начин да се измъкне оттам. Какво правеше?

— Франсис, не! — извиках.

С Бетси едновременно извадихме пистолетите си, но не стреляхме. Нямаше причина да го убиваме. Връхлетяхме през вратата и го последвахме по обветрената дървена тераса.

Когато стигна до далечния й край на покрива, Франсис направи нещо, което никога не бих предположил, дори и след сто живота, прекарани в полицията.

Той се хвърли от покрива, който бе на пет етажа над улицата. Бърнард Франсис полетя надолу с главата. Със сигурност щеше да си счупи врата. Нямаше как да остане жив.

— Не мога да повярвам — изпищя Бетси, когато стигна до ръба на покрива и погледна надолу.

Аз също не повярвах на очите си. Франсис бе скочил в блестящия басейн пет етажа по-долу. Показа се на повърхността и бързо заплува към далечния край на басейна.

Нямах избор и не се поколебах. И аз скочих от покрива.

Бетси изостана само с една крачка.

И двамата викахме, докато летяхме към басейна.

Ударих водната повърхност първо с гърба си и бях жестоко наказан за това. Тялото ми сякаш се разби. Имах чувството, че всичките ми вътрешности набързо се пренаредиха.

Потънах към дъното, ударих се доста силно в него, но после се отблъснах към повърхността и заплувах възможно най-бързо към далечния край. Опитвах се да проясня главата си, да фокусирам погледа си, да мисля светкавично как да спра бягството на Мислителя.

Изскочих от басейна и видях Франсис да тича през дворовете на съседните сгради. Хвърляше водни пръски като патица.

С Бетси побягнахме след него. Обувките ни жвакаха и пръскаха вода. Нищо не ни интересуваше, освен да го хванем.

Докторът набираше скорост, аз — също. Предполагах, че на някой от съседните паркинги го чака кола — или може би дори лодка на близкия кей.

Въпреки усилията си, почти не скъсявах дистанцията помежду ни. Франсис бягаше бос, но това сякаш не го забавяше.

Той погледна през рамо и ни видя. После обърна глава напред и съзря нещо, което промени напълно положението му.

На паркинга пред него стояха трима агенти от ФБР. Бяха с извадени пистолети и го държаха на мушка. И тримата му извикаха да спре.

Докторът замръзна на място. Погледна пак към нас, сетне се обърна към тримата агенти. Бръкна в джоба на панталона си.

— Франсис, недей! — извиках аз и се втурнах към него.

Но той не извади оръжие. В ръката си държеше малко шишенце. И изля съдържанието му в устата си.

Доктор Франсис внезапно се хвана за гърлото. Очите му изскочиха, двойно по-големи от нормалното. Падна на колене и ги израни на паважа.

— Той се отрови — промълви Бетси дрезгаво. — Боже господи, Алекс!

В прилив на сила Франсис се изправи отново. Гледахме с ужас как се лута диво из паркинга, размахва ръце, танцувайки някакъв странен танц с почти вкочанен гръбнак. От устата му излизаше пяна. Накрая се просна по лице върху един сребрист мерцедес. По капака на колата протече кръв.

Той изкрещя, опита да ни каже нещо, но от устата му излезе само измъчено гъргорене. Носът му кървеше обилно. Мъжът се виеше и гърчеше, а ние не можехме да направим нищо, за да му помогнем.

Още агенти прииждаха на паркинга. Също и обитатели на околните сгради и зяпачи. Никой не можеше да направи нищо за Франсис. Той бе убивал хора, бе отровил няколко човека. Бе убил двама агенти на ФБР Сега го гледахме как умира и беше ужасяващо. Траеше твърде дълго.

Той се строполи тежко на земята. Спазмите и гърчовете забележимо отслабнаха. Мъчителни гъргорещи звуци излизаха от гърлото му.

Коленичих до него.

— Къде е агент Дауд? Къде е Майкъл Дауд? — настоявах аз. — За бога, кажи ни!

Франсис ме погледна и каза последните думи, които бих искал да чуя:

— Заловихте не когото трябва.

После умря.