Джеймс Патерсън
Розите са червени (67)

67.

— Карай нататък — казах на нашия шофьор, когато стигнахме до фермата на Браун по път №24. Той ме послуша. На около стотина метра по-нататък пътят завиваше. Спряхме след завоя. — Мярнах някого във фермата. Стоеше облегнат на едно дърво. Близо до къщата. Той наблюдаваше пътя, Кайл. Забеляза, че минаваме. Още са тук.

Напред по пътя видях останките от старата ракетна база. Предполагах, че ще намерим автобуса, скрит в ракетния бункер, където хеликоптерите „Апачи“ не можеха да го открият. Не бях оптимист и за съдбата на деветнайсетимата заложници от „Метро Хартфорд“. Мислителя мразеше застрахователните компании, нали така? Това някакво отмъщение ли беше?

В главата ми проблясваха ярки образи на заложниците, убити при банковите обири; страхувах се, че във фермата може да намерим касапница. Бяха ни предупредили. Никакви грешки, никакви нарушения на правилата, които бяха наложени по време на банковите обири. Нещо променило ли се бе?

Кайл предложи:

— Да минем през гората. Нямаме време да умуваме.

Свърза се и с другите екипи. После той, Бетси и аз побягнахме на север през гъстата гора. Още не виждахме фермата, но и нас не можеха да ни видят.

Гората стигаше почти до къщата, което бе добре за нас. Тревата беше избуяла и почти скриваше алеята. В къщата не светеха лампи. Не се долавяше никакво движение. Никакви звуци.

Виждах часовоя на похитителите. Не беше прекалено далеч и стоеше с гръб към нас. Къде бяха другите? Къде бяха заложниците? Защо в къщата не светеше?

— Какво, по дяволите, прави той? — промърмори Кайл. И двамата бяхме озадачени.

— Не пази особено внимателно — прошепна Бетси. — Това не ми харесва.

— И на мен — казах аз. Нещо не се връзваше. Защо бяха оставили един-единствен часовой? И защо похитителите бяха още тук?

— Хайде първо да се справим с този. После ще атакуваме къщата — нареди тихо Кайл.