Джеймс Патерсън
Розите са червени (115)

115.

Беше лудница и това явно подхождаше идеално на драматичното залавяне. Екип от криминолози и специалисти от ФБР пристигна в апартамента на Фредрик Щабо за по-малко от час. Познавах двама от тях — Грег Уочик и Джак Хийни, бях работил с тях при предишни случаи. Те бяха най-добрите във ФБР и започнаха професионално да обработват терена.

Стоях и гледах методичното претърсване. Специалистите търсеха фалшиви стени, хлабави дъски на пода, всяко място, където Щабо би могъл да скрие доказателства или евентуално петнайсетте милиона долара.

Бетси Кавалиър пристигна в апартамента малко след тях. Зарадвах се да я видя. След като почистиха и превързаха раната на гърдите на Щабо, двамата с Бетси се опитахме да го разпитаме. Той отказа да говори с нас. Нито дума. Изглеждаше по-луд от всякога, ту маниакален, ту тих и вглъбен. Правеше това, с което бе известен в „Хейзълууд“: наплю ме няколко пъти. Щабо плю, докато устата му не пресъхна, после обви ръце около себе си и млъкна.

Затвори очи. Не ни поглеждаше, не реагираше по никакъв начин. Накрая го откараха в усмирителна риза.

— Къде са парите? — попита Бетси, докато гледахме как Щабо напуска сградата.

— Само той знае и определено няма да ни каже. Никога, никога не съм се чувствал по-объркан в някое разследване.

Следващият ден бе дъждовен, потискащ, ужасен петък. С Бетси отидохме в Центъра за задържане, където беше Фредрик Щабо.

Десетки репортери бяха наобиколили сградата. Ние не им казахме нито дума, докато си пробивахме път към входа. Скрихме се под един голям черен чадър, а проливният дъжд ни бе достатъчно извинение.

— Жалки, проклети лешояди — прошепна Бетси. — Има три сигурни неща в този живот: смъртта, данъците и медиите, които няма да разберат правилно какво се случва. Ще видиш.

— Един да го напише погрешно и така си остава — съгласих се аз.

Срещнахме се с Щабо в малка безлична стая до коридора с килиите. Той вече не бе в усмирителна риза, но изглеждаше неадекватен. Служебният му адвокат присъстваше. Беше жена и се казваше Линда Коул. Тя май харесваше клиента си не повече от самите нас.

Изненадах се, че Щабо не си е наел някой известен адвокат, но всъщност всичко, което той правеше, ме изненадваше. Той не мислеше като другите хора. В това бе силата му, нали? Това харесваше той у себе си и може би то го бе довело дотук.

Няколко минути Щабо изобщо не ни погледна. С Бетси го бомбардирахме с въпроси, но той мълчеше упорито. Бяха увеличили дозата му „Халдол“ и се запитах дали на това се дължи вялостта му. Много се съмнявах. Усещах, че пак се преструва.

— Безнадеждно е — каза Бетси, след като висяхме там един час. Беше права. Нямаше смисъл да продължаваме да стоим при Щабо този ден.

Станахме да си ходим, Линда Коул — също. Тя бе дребна — също като Бетси — и много привлекателна. Не беше казала повече от десетина думи през изминалия час. Нямаше нужда тя да говори, щом клиентът й мълчеше. Внезапно Щабо отмести взор от точката на масата, в която се взираше през последните двайсет минути.

Погледна ме право в очите и най-сетне каза:

— Залови не когото трябва.

После Фредрик Щабо се ухили като най-побъркания човек, когото бях срещал в живота си. А съм срещал много побъркани.