Джеймс Патерсън
Розите са червени (37)

37.

Пазя много скъп образ в спомените си как Джени танцува с котката Роузи и пее „Розите са червени“. Извиквах го отново и отново през онзи дълъг, ужасен ден в „Сейнт Антъни“. Предполагам, че да стоиш в някоя болница и да чакаш с възможно най-близо до ада, преди да сме отишли в отвъдното, или поне най-близо до чистилището. Нана, Деймън и аз почти не продумахме. Сампсън и лелите на Джени се отбиваха за кратко. И те бяха съсипани. Най-тежките часове в живота ми.

Сампсън заведе Нана и Деймън в кафенето да хапнат, но аз отказах да помръдна от мястото си. Нямахме никаква информация как протича операцията. Всичко в болницата ми изглеждаше нереално. Връхлитаха ме образи от смъртта на Мария. След като жена ми бе ранена случайно при стрелба от движеща се кола, също бе докарана в „Сейнт Антъни“.

Няколко минути след пет следобед неврологът, доктор Петито, влезе в чакалнята, където се бяхме събрали. Видях го, преди той да ни забележи. Призля ми. Изведнъж сърцето ми заби силно, оглушително. Не можех да отгатна нищо по лицето му, освен че изглеждаше уморен. Той ни видя, махна ни и тръгна към нас.

Усмихваше се и разбрах, че новините са добри.

— Успяхме — каза веднага щом ни доближи. Ръкува се с мен, после с Нана и Деймън. — Поздравления!

— Благодаря ви — прошепнах, докато стисках здраво ръката му — за всички ваши саможертви.

След петнайсетина минути пуснаха Нана и мен в интензивното отделение. Сега се чувствах окрилен, в приятно приповдигнато настроение. Джени бе единственият пациент в стаята. Влязохме тихо, почти на пръсти. Нещо като тюрбан покриваше главата й. Беше заобиколена с разни монитори и имаше система за вливане.

Хванах ръката й. Нана погали другата. Момиченцето ни беше добре. Бяха изрязали тумора.

— Чувствам се, сякаш съм в рая — каза ми Нана и се усмихна. — А ти?

Джени се размърда и започна да се събужда след около двайсет и пет минути. Извикаха доктор Петито и той се появи начаса. Накара я да си поеме дълбоко дъх няколко пъти, после да се опита да кашля.

— Боли ли те главата, Джени? — попита я.

— Мисля, че да.

После тя погледна към Нана и мен. Първо присви очи, после се опита да ги отвори широко. Очевидно бе изтощена.

— Здравей, тате. Здравей, Нана. Знаех, че и вие ще бъдете в рая.

Обърнах се, за да види какво бях направил.

Бях обръснал косата си на тила. Точно като на нейната глава.