Джеймс Патерсън
Розите са червени (36)

36.

Останах в болницата с Джени цяла нощ. Никога не съм бил толкова тъжен и изплашен, страхът стягаше гърдите ми. Поспах, но не много. Поразмишлявах малко за банковите обири — колкото да отвлека мислите си. Невинни хора бяха жестоко убити и това тревожеше не само мен, а и всички останали.

Мислих и за Кристин. Обичах я, не можех да го променя, но бях убеден, че е взела решение за нас двамата. Не можех и това да променя. Тя не искаше да живее с детектив, разследващ убийства, а аз вероятно не можех да бъда нещо друго.

И двамата с Джени бяхме будни към пет часа на следващата сутрин. Стаята й гледаше към широка слънчева тераса и малка цъфнала градина. Седяхме тихо и гледахме изгрева през прозореца. Изглеждаше толкова поразително красив и спокоен, че ме натъжи. Ами ако това бе последният ни изгрев заедно? Не исках да го мисля, но не можех да спра.

— Не се тревожи, тате — каза Джени, отгатнала мислите ми като малък телепат, какъвто си е понякога. — Ще има много други красиви изгреви в живота ми… Малко ме е страх обаче. Честно казано.

— Честно казано — повторих аз. — Винаги сме били честни един е друг.

— Добре. Тогава съм много изплашена — каза Джени с разтреперан глас.

— И аз, момиченцето ми.

Държахме се за ръце и гледахме оранжево-червеното великолепие на слънцето. Дъщеря ми мълчеше. Аз впрегнах цялата си воля, за да не се разплача. Започнах да се давя и се опитах да го замаскирам с престорена прозявка, която със сигурност не успя да заблуди умницата ми.

— Какво ще стане тази сутрин? — попита накрая Джени шепнешком.

— Останалата част от подготовката за операцията — отвърнах й. — Може би още някакви изследвания на кръвта.

Тя сбърчи нос.

— Тук са истински вампири, знаеш ли. Затова те накарах да останеш тук през нощта.

— Мъдро. Отблъснах няколко атаки в малките часове. Не исках да те будя. Сигурно ще обръснат главата ти.

Джени сложи ръце на главата си.

— Не!

— Само малко отзад. Ще изглежда модерно.

Тя продължи да ме гледа ужасено.

— Така ли? Сигурен ли си? Защо и ти не си обръснеш главата отзад? Така и двамата ще бъдем модерни.

Усмихнах й се:

— Ще го направя, ако искаш.

Доктор Петито влезе в стаята и ни чу как се опитваме да се ободрим взаимно.

— Ти си номер едно в списъка — каза й той и се усмихна.

Джени пое дълбоко дъх.

— Чу ли? Аз съм номер едно. Отведоха я в седем и пет.