Джеймс Патерсън
Розите са червени (77)

77.

Опитах да не покажа изненадата си.

— Защо не сте съобщили по-рано за това? — попитах.

— Обадих се на специалната гореща линия на „Метро Хартфорд“. Говорих с няколко човека. Сега за пръв път някой се свързва с мен по този повод.

— Разполагате с цялото ми внимание, Хилди — казах й.

Тя бе едра жена с приятна, ведра усмивка. Беше на четирийсет и две години, бивша секретарка на един от директорите. Вече не работеше в „Метро Хартфорд“, което вероятно обясняваше защо никой не й бе обърнал внимание досега. Била уволнявана два пъти от застрахователната компания. Първият път бил по време на един от повтарящите се и сравнително редовни периоди на затягане на коланите в компанията. Две години по-късно я наели отново, но преди три месеца пак я освободили поради — както тя се изрази — „лоша атмосфера“ между нея и шефа й, главния финансов директор на „Метро Хартфорд“ — Луис Финчър. Съпругата на Финчър бе една от заложниците в автобуса.

— Кажете ми за човека, когото сте срещнали в „Хартфорд“, този, за когото смятате, че е замесен в отвличането — помолих я, след като изслушах тези обяснения.

— Ще получа ли някакви пари за това? — попита тя, като ме изгледа подозрително. — В момента съм безработна, нали разбирате.

— Компанията е обявила награда за всяка информация, която доведе до осъждане на престъпниците.

Жената поклати глава и се засмя:

— Аха. Това май е доста далечна перспектива. Пък и защо да вярвам на „Метро“?

Не можех да оспоря правотата й. Изчаках я да събере мислите си. Чувствах, че в момента се чуди точно колко да ми каже.

— Запознах се с него в „Том Куинс“. Това е близкият бар на Ъсайлъм стрийт. Поговорихме и той доста ми хареса. Но беше някак прекалено чаровен, което ме накара да съм нащрек. Чаровните мъже винаги носят неприятности. Може да е женен? Или пък гей? Както и да е, поговорихме известно време и той явно се забавляваше, но нищо не се получи в крайна сметка, ако разбирате какво искам да кажа. Всъщност той пръв си тръгна от бара. После, няколко вечери по-късно, пак го срещнах в „Куинс“. Само че този път всичко беше различно. Разбирате ли, барманката ми е приятелка. Тя ми каза, че този мъж питал за мен преди онази вечер, когато се запознахме. Знаел името ми. Знаел, че работя в „Метро“. Само от любопитство говорих с него втория път.

— И не се изплашихте? — попитах я.

— Не и докато бях в бара. Там всички ме познават, така че веднага ще ми се притекат на помощ, ако се наложи. Исках да разбера какво, по дяволите, си е наумил този човек. После разбрах всичко. Той искаше да говорим повече за застрахователната компания, отколкото за мен самата. Насочваше разговора много умело, но определено разпитваше за шефовете. Кой е най-строг? Кой има решаващата дума? Дори се интересуваше от семействата им. Питаше конкретно за господин Финчър. И за господин Дунър. Сетне, както и предния път, си тръгна преди мен.

Кимнах, докато довършвах записките си.

— И повече не сте го виждали и чували?

Хилди Рейдър поклати глава и присви очи:

— Всъщност чух нещо за него. Останах приятелка с Бетси Бектън. Тя е една от секретарките на господин Дунър, председателя на борда. Той е най-главният в „Метро Хартфорд“.

Бях виждал Дунър в действие и се съгласих с Хилди. В компанията той беше шефът на всички шефове.

— Това е интересна история — продължи Хилди. — Бетси се запознала с мъж, който изглеждал точно като моя познат от „Куинс“. Каза, че седнал до нея в едно кафене в центъра. Побъбрили си, докато пили кафе или капучино, не знам какво. Мъжът се интересувал… познайте от какво? От шефовете в „Метро Хартфорд“. Той е бил един от похитителите, не мислите ли?