Джеймс Патерсън
Розите са червени (52)

52.

— Той петнайсет милиона ли каза?

— Така каза човекът. Какво, по дяволите, ще ограбваме?

Винсънт О’Мали и Джими Крус не бяха на работа този ден. Чакаха съответно в една „Тойота Камри“ и една „Акюра Леджънд“. Поддържаха връзка помежду си чрез радиостанция и слушалки. Колите им бяха паркирани от две противоположни страни на „Холидей Ин“ във Вашингтон. Чакаха Мислителя да излезе оттам, за да го проследят и открият кой, по дяволите, е той.

О’Мали и Крус слушаха ставащото на срещата чрез Брайън Макдугъл, който имаше скрит микрофон. Чуха за петнайсетте милиона и се зачудиха каква може да бъде тази задача. Човекът, който се наричаше Мислителя, бе друго нещо. Той говореше, сякаш изнасяше лекция, и в неговата уста гази зашеметяваща работа изглеждаше проста като разходка в парка. Шест до осем часа работа, трийсет милиона, които ще делят на две. Най-впечатляващото бе, че успя да отговори на всички подвеждащи въпроси на Брайън Макдугъл.

О’Мали поддържаше връзка с Крус в другата кола.

— Чуваш ли всичко това, Джими? Можеш ли да повярваш?

— Целият съм слух. Иска ми се да видя изражението на Макдугъл точно сега. Този гадняр си има своя номер. Сякаш знае всичко за Брайън. Ей, срещата като че ли свърши.

Двамата мълчаха през следващите няколко минути. После Винсънт каза:

— Той излезе от хотела. Виждам го, Джими. Върви пеша. Тръгна на юг по Шестнайсета улица. Май не се притеснява, че някой може да го следи. Пипнах го!

— Изглежда, не е чак толкова умен в крайна сметка — констатира Крус.

О’Мали се засмя:

— По дяволите! Аз се надявах да е толкова умен.

Крус каза:

— Ще тръгна успоредно по Четиринайсета. Как изглежда? С какво е облечен?

— Висок, над метър и осемдесет. Бял. С брада, може да е фалшива. Дълга коса. Обикновени дрехи: тъмно спортно яке и спортен панталон, синя риза… Забърза се. Сега започна да тича. Отклони се от главната улица, Джими. Мина през някакъв двор. Бяга бързо! Кучият син побягна! Да вървим!

Винсънт О’Мали изскочи от колата и последва Мислителя. Тичаше близо до кленовете и дъбовете по протежението на улицата. Продължи да информира Крус:

— Навлиза в гората на Шепърд Парк. Опитва да се измъкне от нас. Представи си!

Винсънт следваше Мислителя доколкото можеше, но започна да изостава. Този човек беше бегач. Нямаше такъв вид, но се движеше много добре.

После го загуби!

— Изчезна. Дяволите да ме вземат! Загубих го, Джими. Вече не го виждам. Това не ми харесва.

Крус го откри.

— Виждам го. И аз съм пеш. Тича като джебчия, който е откраднал нечий портфейл.

— Ще успееш ли да го проследиш?

— Надявам се. За петнайсет милиона долара някак ще гледам да не го изпусна.

Мислителя най-после излезе от гората и пое по странична улица с редица тухлени къщи. Джими задъхано съобщи в микрофона на слушалките си:

— Слава богу, че бягам всеки ден. И той тича. Сега се движи по Морнингсайд Драйв… Уф, по дяволите, отново тръгва към гората! И пак набира скорост. Тоя май е тренирал индиански похвати.

Гонитбата се превърна в невероятна игра на котка и мишка. Макар че бяха специалисти в преследването, О’Мали и Крус на два пъти загубваха плячката си през следващите двайсет минути. Вече бяха на километри от „Холидей Ин“, някъде на юг от медицинския център „Уолтър Рийд“.

После Крус го забеляза на една тясна уличка, наречена Поухатън Плейс. Мислителя бе минал по някаква задна алея за коли или нещо подобно. Джими го последва. Видя метален знак и почти не повярва на това, което прочете.

Съобщи го на О’Мали. После говори с Брайън Макдугъл, който се беше включил в преследването.

Крус не можеше да овладее иронията си:

— Знам къде е, момчета. Чуйте това — той влезе в лудница. Намира се в района на някаква психиатрична клиника, наречена „Хейзълууд“. Обаче пак го изгубих!