Джеймс Патерсън
Розите са червени (23)

23.

В 9:00 се срещнах с невролога, който се казваше Томас Петито и който търпеливо ми обясни какви изследвания ще направят на Джени тази сутрин. Искаше първо да елиминира някои вероятни причини за гърчовете. Каза ми, че е по-добре да не се тревожа предварително, че Джени е в отлични ръце — неговите — и че за момента най-доброто нещо, което мога да направя, е да отида на работа.

— Не искам да се безпокоите излишно — каза Петито. — И не желая да ми се пречкате.

След като обядвах с Джени в „Сейнт Антъни“, поех по магистралата към Куонтико. Не исках да оставям дъщеря си сама в болницата, но сега Нана беше при нея и нямаше да й правят никакви изследвания до следващата сутрин.

Кайл Крейг ми се беше обадил в болницата да пита за Джени. Звучеше искрено загрижен. Каза ми, че Министерството на правосъдието, банките и медиите са се качили на главата му. Търсенето на ФБР вече покриваше по-голямата част от Източното крайбрежие, по засега без резултат. Дори беше привлякъл към разследването един от агентите, работили по разкриването на банковия обирджия Джоузеф Дохърти в средата на осемдесетте.

Кайл каза и че старши агент Бетси Кавалиър ръководи специалния отряд. Не се изненадах. Беше ми направила впечатление на една от най-умните и енергични агенти от ФБР, които познавах, с изключение на самия Кайл.

Агентът, участвал в залавянето на Дохърти, се казваше Сам Уидърс. Кайл, агент Кавалиър и аз се срещнахме с него в конферентната зала на ФБР в Куонтико. Уидърс вече бе към шейсет и пет годишен; беше пенсионер и ни разказа, че постоянно играе голф в Стоксдейл. Призна, че от няколко години не се е замислял за банкови обири, но ужасът на сегашните престъпления бе привлякъл вниманието му.

Бетси Кавалиър веднага заговори по същество:

— Сам, успя ли да прочетеш материалите за обирите на „Ситибанк“ и „Фърст Юниън“?

— Разбира се. Прочетох ги по два пъти, докато пътувах насам — отвърна Уидърс и приглади с длан късата си коса. Беше едър мъж, вероятно към сто и десет килограма, и ми приличаше на пенсиониран бейзболист.

— Първите ти впечатления? — попита тя бившия агент. — Какво мислиш, Сам? Има ли някаква връзка със сегашната каша?

— Има големи, много големи разлики между тези обири и онези, по които аз съм работил. Нито Дохърти, нито Конър имаха склонност към насилие. Произхождаха от малки градчета и самите бяха дребни престъпници. От „старата школа“, както казват по рекламите. Дори заложниците ги описваха като „внимателни“ и „приятни“. Конър винаги учтиво обяснявал, че не иска да открадне нищо от дома на заложниците. Казвал, че не иска да нарани никого. И двамата с Дохърти презираха банките и застрахователните компании. Това може да е приликата с вашите престъпници.

Уидърс продължи да си спомня и разсъждава с мекия си приспивен акцент от Средния запад. Облегнах се назад и се замислих върху казаното от него. Може би още някой наоколо мразеше банките и застрахователните компании. Или имаше зъб на банкерите и техните семейства поради някаква причина. Някой, натрупал достатъчно дълбока омраза, може би стоеше зад тези обири и убийства. Имаше някакъв смисъл, но не повече от останалите версии.

След като Сам Уидърс си тръгна, обсъдихме евентуалната връзка с други случаи. Един от тях привлече вниманието ми. Голям обир край Филаделфия през януари. Двама мъже отвличат жената и бебето на управителя на банката. Казали, че имат бомба, и заплашили да взривят заложниците си, ако не им отворят сейфа.

— Поддържали връзка помежду си с уоки-токита. И те използвали полицейски скенер. Прилича на нашия случай — обобщи Бетси от подробните си записки. — Може да са същите хора, които са обрали „Фърст Юниън“.

— Някакво насилие при обира там? — попитах я.

Тя поклати глава и лъскавата й черна коса се отметна настрана:

— Не, никакво.

Въпреки всички ресурси на ФБР и стотиците местни полицейски управления, още не бяхме стигнали доникъде с обирите и убийствата. Нещо не беше наред в картинката. Още не успявахме да мислим като убийците.