Джеймс Патерсън
Розите са червени (54)

54.

Прекарах следващите няколко часа в болницата с Джени. Тя отново ми каза, че е решила да стане лекар, и изглеждаше готова да се заеме с медицинските картони. С особена наслада произнасяше термини като пилоцистична астроцитома (нейният тумор), протромбин (плазмен протеин, който се използва при съсирването на кръвта) и контрастно вещество (използвано при изследването на скенер, което й бяха правили същата сутрин).

— Аз отново съм при вас — съобщи Джени накрая. — И новият и подобрен модел е още по-добър.

— Може би трябва да се заемеш с връзки с обществеността или реклама, когато пораснеш — подразних я. — Може да работиш за „Джей Уолтър Томпсън“ или за „Янг енд Рубикам“ в Ню Йорк.

Тя нацупи устни и ме погледна, сякаш бе отхапала лимон.

— Доктор Джанел Крос. Помни кога си го чул за пръв път.

— Не се тревожи — казах й. — Няма да го забравя.

Към един часа отидох в офиса на ФБР на Четвърта улица. След срещата с Полет и Бърнс знаех, че ще работим до късно. Една конферентна зала на третия етаж бе превърната в оперативен център. Повече от сто агенти работеха там. Също и около шейсет детективи от Вашингтон и околните области.

Имахме още няколко заподозрени по таблата на стената. Всички бяха извършвали банкови обири и притежаваха умения и опит да осъществят голям удар. Разгледах списъка и си отбелязах някои от тях.

Мичъл Бранд бе заподозрян в извършването на няколко неразкрити обира в и около Вашингтон. Стивън Шнурмахър стоеше зад поне две успешни банкови кражби в района на Филаделфия. Джими Дауд бе барман в Бостън, когото никога не бяха залавяли, но който бе ограбил десетина банки в Нова Англия. Виктор Кениън съсредоточаваше усилията си в Централна Флорида. Всички обираха банки и още не бяха заловени. Бяха умни и добри в работата си. Но дали някой от тях беше Мислителя?

Дългият ден на Четвърта улица беше напрегнат и крайно отчайващ. Позвъних на няколко места във връзка със заподозрените, особено с Мичъл Бранд, който работеше във Вашингтон. Беше почти единайсет и половина, когато погледнах часовника си за първи път.

С Бетси Кавалиър не бяхме имали възможност да говорим, откакто бях пристигнал следобед. Тръгнах към нея да й пожелая лека нощ, преди да си тръгна. Тя още работеше. Говореше с двама агенти, но ми направи знак да изчакам.

Накрая се приближи към мен. Все още изглеждаше свежа и бодра и аз се запитах как успява да го постигне.

— Полицията разполага с няколко следи за Мичъл Бранд — казах й. — Той е склонен към насилие и е възможно да е замесен в подобна история.

Изведнъж тя се прозя.

— Най-дългият ден в живота ми. Уф! Как е Джени? — попита ме. Изненадах се от въпроса, но и ми стана приятно, че го задава.

— О, добре е, даже страхотно! Надяваме се, че скоро ще я изпишат. Решила е, че иска да става лекар.

— Алекс, да идем да пийнем по нещо. Предполагам съвсем интуитивно, но ми се струва, че имаш нужда да поговориш с някого. Защо това да не съм аз?

Трябва да призная, че предложението ме свари напълно неподготвен. Отговорих непохватно:

— Бих искал, но не тази вечер. Трябва да се прибирам. Друг път?

— Естествено, разбирам те. Друг път — кимна тя, но на лицето й за миг се изписа болка.

Не бях очаквал това от агент Бетси Кавалиър. Бе проявила загриженост за семейството ми. И беше уязвима.