Джеймс Патерсън
Розите са червени (26)

26.

Внушението на Кайл бе ясно и недвусмислено. ФБР беше поело разследването на банковите обири и убийства. Бях добре дошъл да се присъединя или да се откажа. След секунда тръгнах с тях. Случаят беше на Кавалиър и Кайл, грижата си бе тяхна, на тях им пареше под опашката.

Всички мълчаха, докато пътувахме през Рослин в един от седаните на ФБР. В досегашните случаи се спазваше един модел: Някой умираше при всеки обир. Почти приличаше на сериен убиец, който обира банки.

— Алармената система на банката направо с ФБР ли е свързана? — заговорих най-после за това, което ме смущаваше още откакто Кайл ми се беше обадил в болницата.

Бетси Кавалиър се обърна към мен от предната седалка:

— „Фърст Юниън“, „Чейс“, „Фърст Вирджиния“ и „Ситибанк“ са временно свързани към нас. Решението си беше тяхно — не сме им оказвали натиск. Командировахме няколко десетки агенти в района на Вашингтон, за да имаме готовност, когато и където ударят поредната банка. Пристигнахме в клона в Рослин за по-малко от десет минути. Но те се бяха измъкнали.

— Обадихте ли се вече на полицията в Рослин? — попитах.

Кайл отговори:

— Обадихме се, Алекс. Не искаме да пренебрегваме никого, освен ако не се налага. Те вече са тръгнали към банката.

Поклатих глава и погледнах към тавана:

— А не към дома на управителя.

— Искаме първо ние да проверим къщата. — Агент Кавалиър заговори вместо Кайл. — Убийците не допускат никакви грешки. Ние също не можем да си позволим грешки. — Беше раздразнена от въпросите ми. Не ми хареса тонът й, но тя явно не се интересуваше какво си мисля.

— В Рослин има много добри полицаи — обясних й аз. — Работил съм с тях и преди. А вие? — Чувствах, че трябва да защитя хората, които познавах и уважавах.

Кайл въздъхна:

— Знаеш, че всичко зависи от това кой ще реагира пръв. Това е проблемът. Бетси е права — не можем да си позволим грешки. Те не ги допускат.

Завихме по Хай стрийт в Рослин. Кварталът изглеждаше спокоен, тих, процъфтяваш: грижливо окосени морави, двойни гаражи, големи къщи — и нови, и стари.

Те винаги увиват някого — не спирах да си повтарям мислено. — Вече убиха едно семейство.

Паркирахме пред къща с голям червен номер 315 на бледожълта пощенска кутия. Втори седан спря на тротоара зад нас — още агенти. Колкото повече, толкова по-страшни.

— Нападателите вероятно са си отишли — каза Кайл по уоки-токито си. — Но помнете, че не е сигурно. Тези хора са убийци. И, изглежда, това им харесва.