Джеймс Патерсън
Розите са червени (27)

27.

Не е сигурно, помислих си. Колко вярно и колко ужасяващо може да е то понякога.

Това ли бе една от причините да не желая да се откажа от работата си? Приливът на адреналин, който не можеше да се сравни с никое друго усещане? Неизвестността при всеки нов случай? Тръпката от преследването? Някаква тъмна страна в самия мен? Какво? Това, че понякога доброто побеждава злото? Или че по-често злото побеждава доброто?

Извадих глока си от кобура и опитах да пречистя съзнанието си от всичко, което би попречило на рефлексите и бързината ми в следващите няколко минути. Кайл, Бетси Кавалиър и аз хукнахме към предната врата. Всички бяхме извадили оръжията си. Всички изглеждахме стабилни, професионалисти, умерено нервни.

Никога не е сигурно.

Къщата изглеждаше мъртвешки тиха отвън. Някъде из квартала излая куче. Изплака бебе. Детският плач не идваше откъм дома на управителя на банката.

Някой бе умирал и при двата предишни обира. Това бе единственият модел до този момент. Дали бе ритуал на убиеца? Предупреждение? Или какво? Може ли това да е сериен убиец, който обира банки? Какво, за бога, се случваше?

— Аз ще вляза първи — казах на Кайл. Не исках разрешение от него. — Във Вашингтон сме. Или поне наблизо.

Той реши да не спори с мен. Агент Кавалиър мълчеше. Тъмните й очи изучаваха лицето ми. „Дали е попадала на предна линия досега? — запитах се. — Какво ли изпитва точно в този момент? Дали е използвала оръжието си?“

Вратата на къщата бе отключена. Бяха я оставили отключена. Нарочно? Или защото са потеглили набързо?

Влязох. Припряно, тихо, молех се за най-доброто, очаквах най-лошото. Антрето, дневната и кухнята зад нея тънеха в мрак. Светеха само червените цифри на дигиталния часовник на фурната. Единственият звук бе бръмченето на хладилника.

Агент Кавалиър ни направи знак с ръка да се разделим. В къщата не се чуваше дори шепот. Това не бе на добро. Къде беше семейството?

Тръгнах приведен към кухнята. Надникнах вътре. Нямаше никой.

Отворих дървената врата в дъното на кухнята: килер. Натрапчив мирис на подправки.

Отворих втора врата: задното стълбище към втория етаж.

Трета врата: стълби надолу към мазето.

Трябваше да проверя мазето. Натиснах ключа на осветлението. Лампите не светнаха. По дяволите!

— Полиция — извиках. Никакъв отговор.

Поех си дълбоко дъх. Не виждах някаква непосредствена опасност за себе си, но се страхувах какво може да намеря долу. Поколебах се секунда-две, после стъпих на скърцащите дървени стъпала. Мразя мазетата. Винаги съм ги мразил.

— Полиция — повторих. Пак никакъв отговор от долу. Не е забавно да проверяваш тъмните кътчета в една къща. Дори и когато имаш пистолет и можеш много добре да си служиш с него. Светнах фенерчето си. Добре, да вървим.

Сърцето ми биеше до пръсване, докато бързах надолу по стълбите. Държах пистолета си в готовност. Наведох глава и се огледах. Боже господи!

Видях ги веднага щом надникнах зад ъгъла. Почувствах притока на адреналин.

— Аз съм детектив Крос. От полицията съм!

Жената и бебето бяха там. Майката беше завързана. В устата й имаше натъпкани парцали и отгоре — лепяща лента. Очите й бяха широко отворени и горяха трескаво. Бебето също беше с лепенка на устата. Гърдите му се надигаха и спускаха в безмълвни ридания.

Но бяха живи. Никой не бе убит нито тук, нито в банката.

Защо бе това?

Моделът беше променен.

— Какво става там? Добре ли си, Алекс? — извика Крейг. Обърнах фенерчето към стълбите и видях Кайл и агент Кавалиър на горния им край.

— Тук са. Живи са. Всички са живи.

Какво, по дяволите, ставаше?