Джеймс Патерсън
Розите са червени (42)

42.

Най-после се прибрах у дома, да прекарам нощта в собственото си легло. Джени се бе смилила над мен заради схванатия ми гръб — резултат от спането на креслото в стаята й. Спях дълбоко, когато телефонът иззвъня. Вдигнах след няколко оглушителни иззвънявания.

Беше Кристин.

— Алекс, има някой в къщата. Мисля, че е Шейфър. Дошъл е за мен. Моля те, помогни ми!

— Обади се в полицията. Веднага тръгвам към теб — казах й. — И двамата с Алекс незабавно излезте оттам!

Обикновено ми отнема около половин час да стигна до Мичълвил. Тази нощ стигнах там за по-малко от петнайсет минути. Сини полицейски лампи светеха по цялата улица. Две коли бяха спрени пред къщата на Кристин. Валеше като из ведро.

Изскочих от поршето и се втурнах към верандата. Едър патрулен полицай с тъмносин дъждобран вдигна ръка да ме спре.

— Аз съм детектив Алекс Крос. Приятел съм на Кристин Джонсън.

Той кимна и не поиска да покажа значката си.

— Тя е вътре с другите полицаи. Госпожа Джонсън е добре, детектив Крос. Също и момченцето.

Вече чувах малкия Алекс да плаче вътре. Влязох в стаята и видях двама униформени полицаи с Кристин. Тя ридаеше и говореше на висок глас.

— Той е тук! Казвам ви. Джефри Шейфър — Невестулката! Някъде тук е! — извика и прокара пръсти през косата си.

Алекс плачеше в кошарката си. Приближих се и го взех на ръце. Момченцето веднага се успокои. Отидох при Кристин и двамата полицаи.

— Кажи им за Джефри Шейфър — настоя Кристин. — Кажи им какво се случи вече. Колко е ненормален!

Разказах на полицаите кой съм и историята с отвличането на Кристин предната година на Бермудите. Опитах да предам нещата накратко и когато свърших, те кимнаха. Разбраха ме.

— Спомням си този случаи от вестниците — рече единият. — Проблемът е, че няма следи някой да е влизал тук тази вечер. Проверихме всички врати, прозорци и района наоколо.

— Може ли и аз да огледам? — попитах.

— Разбира се. Ще изчакаме тук с госпожа Джонсън. Не се притеснявайте, детектив Крос.

Подадох бебето на Кристин и внимателно проверих цялата къща. Гледах навсякъде, но не забелязах следи от влизане. Обиколих двора и въпреки че пръстта беше влажна, никъде нямаше следи от стъпки. Съмнявах се Шейфър да е идвал тук тази вечер.

Когато се върнах в дневната, Кристин седеше мълчаливо на канапето, гушнала бебето. Двамата полицаи чакаха отпред на верандата. Излязох да поприказвам с тях.

— Може ли да говоря откровено? — попита ме единият. — Навярно госпожа Джонсън е сънувала кошмар. На такова ми прилича. Тя е сигурна, че този Шейфър е бил в къщата й. В спалнята. Не видяхме никакви следи, които да потвърждават това, детектив Крос. Вратите бяха заключени. Алармената система беше включена. Тя сънува ли кошмари?

— Понякога. Особено напоследък. Благодаря ви за помощта. Аз ще се погрижа оттук нататък.

След като полицейските коли си заминаха, се върнах при Кристин. Сега изглеждаше малко по-спокойна, но очите й бяха непоносимо тъжни.

— Какво става с мен? — попита тя. — Искам си моя живот. Не мога да се отърва от него.

Не би ми позволила да я прегърна, дори и в такъв момент. Не искаше и да чуе, че е сънувала Джефри Шейфър — Невестулката. Не ми благодари, че дойдох, но пък ми каза да си вървя.

— Не можеш да ми помогнеш с нищо — каза тя.

Целунах бебето и се прибрах у дома.