Джеймс Патерсън
Розите са червени (74)

74.

Отидох в офиса на ФБР рано на следващата сутрин. Целият етаж бе пълен с факсове, телефони, компютри и енергия — добра и лоша. Вече бе съвсем ясно, че Мичъл Бранд не е нашият човек и че навярно е бил натопен нарочно от някого.

Бетси Кавалиър се бе върнала на работа. Имаше тен, ведра усмивка и изглеждаше отпочинала. Зачудих се за момент къде ли е ходила, но после ме отнесе вихърът на разследването.

Затрупаният с оборудване оперативен център на ФБР си беше на мястото, но сега три или четири от стените бяха покрити с евентуални версии. Гледната точка на ФБР бе, че трябва да се провери всяка вероятност, дори и най-нищожната. Директорът вече бе обявил официално, че това е най-мащабното издирване в историята на Бюрото. Корпоративна Америка упражняваше огромен натиск. Същото се бе случило и след като Юнабомбър^[1] бе убил бизнесмен от Ню Джърси в началото на деветдесетте.

Прекарах по-голямата част от деня в една стая без прозорци, където изгледах безброй диапозитиви заедно с няколко агенти и други детективи от полицията. На екрана постоянно се сменяха лицата на заподозрени, после ги класифицирахме в три категории: отхвърлени, вероятни и изключително вероятни.

В шест часа вечерта старши агент Уолш проведе съвещание, на което обсъдихме възможността престъпниците да нанесат следващия си удар скоро. Бетси Кавалиър закъсня за срещата. Тя седна отзад и само наблюдаваше.

Двама специалисти по поведенческа психология от ФБР бяха съставили списък с потенциални бъдещи мишени на Мислителя. Списъкът включваше многонационални банки, други големи застрахователни компании, компании за кредитни карти, конгломерати от сферата на комуникациите и фирми от Уолстрийт.

Един от психолозите — д-р Джоана Родман, заяви, че обирите демонстрират жлъч и омраза, подобни на които тя самата не била срещала. Каза, че престъпниците се наслаждават на това, че успяват да надхитрят властите и че вероятно са гладни за слава и известност.

После д-р Родман направи най-дръзкото си предположение. Смяташе, че Мислителя ще нанесе нов удар.

— Готова съм да се хвана на бас — каза тя. — А не съм човек, който често се обзалага.

Мълчах през по-голямата част от съвещанието. Предпочитах да седя и да слушам. Така бях успял да завърша университета в Джорджтаун, а после и „Джон Хопкинс“.

Агент Кавалиър обаче не го прие.

— Доктор Крос, какво смятате за вероятността Мислителя да атакува отново? — попита тя малко след като д-р Родман бе завършила изложението си. — Вие бихте ли се обзаложили?

Погладих брадичката си и си спомних, че имах този тик в училище. Поизправих се на мястото си.

— Аз също не обичам да правя облози. Мисля, че списъкът с потенциалните мишени е доста изчерпателен. Съгласен съм с повечето от казаното. Един човек ръководи всичко това. Той ангажира различни екипи за отделните задачи.

Намръщих се леко на Бетси, после продължих:

— Считам, че първите обири и убийства са целели да ужасят всички. Така и стана. Но в случая с „Метро Хартфорд“ екипът е трябвало да действа бързо и ефективно без кръвопролития. Не открих доказателства за злоба и омраза в това отвличане. Не и като съдя по казаното от заложниците. Това е различното в сравнение с банковите обири. Фактът, че никой не е бил убит, ме кара да вярвам… че всичко е свършило. Че това е краят.

— Трийсет милиона и после изчезва? — попита Бетси Кавалиър. — Край?

Кимнах:

— Смятам, че играта на Мислителя сега е: „Хванете ме, ако можете. А между другото — не можете.“