Джеймс Патерсън
Розите са червени (85)

85.

Вероника Макдугъл вече беше в конферентната зала. Носеше измачкани дънки и масленозелена спортна блуза. Къдравата й червена коса бе разрошена. Тъмните кръгове под очите й ми подсказаха, че не е спала от известно време.

Момичето ни погледна с безразличие, докато се представяхме, седнали около голямата махагонова маса. Главен детектив Андрю Грос я представи.

— Вероника е много смела млада жена — каза той. — Сама ще разкаже историята си.

Тя бързо си пое дълбоко дъх. Очите й бяха като малки зелени мъниста и в тях се четеше страх.

— Снощи си написах някои неща. Нещо като план. Ще направя изложението си, после може да ми задавате въпроси.

Главен детектив Грос се намеси внимателно. Той беше едър мъж с гъсти сиви мустаци и дълги бакенбарди. Говореше приглушено.

— Така ще бъде чудесно, Вероника. Оставяме на теб да решиш как да процедираме. Нас ни устройва всякак. Не бързай.

Момичето поклати глава. Изглеждаше много несигурно.

— Добре съм. Трябва да го направя — промълви. После започна да разказва. — Баща ми е това, което наричат „душа човек“. Много се гордее с това. Предан е на приятелите си, особено на другите полицаи. Той е „страхотен човек“. Е, има си и друга страна. По-рано майка ми беше красива. Но това беше преди десет години, тогава бе с петнайсет килограма по-слаба. Тя се нуждае от хубави неща. Имам предвид материални неща, вещи — дрехи и обувки. Интересува се най-вече от тях. Тя не е най-умната личност на света, но баща ми се мисли за такъв и затова я тормози безмилостно. Преди няколко години той започна да пие твърде много. После стана особено жесток, започна да бие майка ми. Нарича я „стара чанта“. Много остроумно, какво ще кажете.

Вероника замълча и огледа стаята; проверяваше нашата реакция на казаното от нея. В конферентната зала цареше странна тишина. Никой от нас не можеше да отмести поглед от тийнейджърката и всички виждахме гнева, който гореше в зелените й очи.

— Затова съм тук днес. Затова съм способна да извърша това ужасно нещо: да изпортя собствения си баща. Да погазя законите на свещеното Синьо братство.

Тя спря и отново ни изгледа обвинително. Не можех да отделя очи от нея. Никой в стаята не можеше. Това изглеждаше абсолютно убедително: разкритие, идващо от член на семейството.

— Баща ми не осъзнава, че аз всъщност съм много по-умна и че съм наблюдателна. Може би съм се научила от него. Помня, че когато бях на десетина години, бях убедена, че и аз ще стана детектив в полицията. Каква ирония, а? Направо прочувствено, не мислите ли? Като пораснах, забелязах — виждах, — че баща ми има много повече пари, отколкото би трябвало. Понякога ни организираше „екскурзия за извинение“ — до Ирландия или до Карибите. И винаги имаше пари за себе си. Купуваше си много хубави дрехи, модерни костюми от „Барнис“ и „Сакс“. Нова кола през година. Лъскава бяла платноходка в залива. Миналото лято, един петък вечерта, баща ми се напи отвратително. Помня, че щеше да ходи на автомобилно състезание с приятелите си в събота. Той тръгна да се разходи до къщата на баба ми, която е на няколко пресечки от нас. Онази вечер го проследих. Беше прекалено пиян, за да ме забележи. Баща ми отиде в старата барака за инструменти в градината зад къщата на баба. Там отмести една работна маса и някакви дървени греди. Не можех да разбера какво точно прави, така че се върнах на следващия ден и погледнах зад гредите. Вътре имаше пари — много пари. Не знам откъде се бяха взели, все още не зная. Но бях наясно, че не са от детективската му заплата. Преброих почти двайсет хиляди долара. Взех няколкостотин, а той така и не забеляза. След това започнах да го наблюдавам още по-внимателно. Напоследък, да кажем през последния месец, баща ми и приятелите му бяха намислили нещо. Неговите авери. Беше толкова очевидно. Постоянно се събираха заедно след работа. Една вечер го чух да споменава нещо за Вашингтон на приятеля си Джими Крус. После замина някъде за четири дни. Върна се вкъщи на четвъртия следобед. Беше денят след отвличането на хората от „Метро Хартфорд“. Запразни към три и до седем вече бе мъртвопиян. Нея вечер счупи скулата на мама. Нарани окото й, замалко да го извади. Баща ми носи един глупав пръстен с монограм. Онази вечер отидох в бараката зад къщата на баба и намерих още пари. Не можех да повярвам. Имаше толкова много пари, всичките в брой.

Вероника Макдугъл бръкна под масата и издърпа една синя раница — от тези, с които децата ходят на училище. Отвори я. Извади няколко пачки банкноти и ни ги показа. На лицето й бяха изписани срам и болка.

— Тук са десет хиляди и четиристотин долара. Бяха в бараката на баба. Баща ми ги е сложил там. Той е участвал в отвличането във Вашингтон. Мисли се за твърде умен.

Чак тогава, след като ни разказа какво бе извършил баща й, Вероника Макдугъл рухна и заплака.

— Съжалявам — повтаряше тя. — Толкова съжалявам! — Мисля, че се извиняваше за неговите престъпления.