Джеймс Патерсън
Розите са червени (30)

30.

Техникът от лабораторията ме заведе в залата със скенера, където Нана седеше и чакаше. Опитваше се да изглежда спокойна, да запази обичайния си самоконтрол. Като никога това не й се удаваше. Видях страха в очите й. Или видях отражението на собствените си чувства?

Погледнах към ядрено-магнитния резонанс. Беше съвсем нов модел. По-отворен и не така ограничаващ като другите, които бях виждал. Бях минавал два пъти на такъв тест и знаех какво представлява. Джени лежеше неподвижно вътре. Главата й бе закрепена, за да не мърда, с подпори от двете страни. Представих си я сама в огромната машина и от това ми прималя. Но третият гърч за два дни бе още по-обезпокоителен.

— Тя чува ли ни? — попитах.

Нана притисна длани към ушите си.

— Пуснали са й музика вътре. Но ти можеш да подържиш ръката й, Алекс. Тя познава докосването ти.

Отидох и хванах ръката на Джени. Стиснах я леко и в отговор тя също стисна пръстите ми. Позна, че съм аз.

— Какво се случи, докато ме нямаше? — попитах Нана.

— Имахме късмет, голям късмет — каза тя. — Доктор Петито се отби да види Джени. Говореше с нея, когато тя пак получи гърч. Той назначи скенер и успяха да я включат в графика. Всъщност останаха на работа по-късно заради нас.

Седнах, защото краката ми се подкосиха. Денят бе дълъг и напрегнат и още не бе свършил. Сърцето ми биеше бясно, главата ми пулсираше. Тялото ми се опитваше да не изостава.

— Не започвай да се виниш — рече ми Нана. — Както ти казах, имахме късмет. Най-добрият лекар в болницата беше в стаята й точно в онзи момент.

— Не виня никого — промърморих, макар да знаех, че не е вярно.

Нана се намръщи.

— И да беше тук по време на гърча, тя все едно щеше да е на скенер сега. А ако си мислиш, че е заради боксирането, доктор Петито каза, че вероятността това да е причината е почти нулева. Ударът е бил съвсем слаб. Нещо друго е, Алекс.

Точно от това се страхувах. Изчакахме тестът да свърши. Беше дълго и мъчително чакане. Най-после плъзнаха Джени навън от машината. Малкото й личице грейна, като ме видя.

— „Фюджийс“ — каза, като свали слушалките от ушите си и ми ги подаде да чуя. — Убивай ме нежно с песента си — запя заедно с музиката. — Здравей, тате. Каза, че ще се върнеш, и спази обещанието си.

— Така е. — Наведох се да я целуна. — Как си, миличка? — попитах. — Сега добре ли си?

— Пуснаха ми много хубава музика — отвърна тя. — Сякаш висях там, не беше приятно. Но нямам търпение да видя снимките на мозъка си.

Нито пък аз, нито пък аз. Доктор Петито беше изчакал, за да види снимките. Той май изобщо не си ходеше от болницата. Срещнах се с него в кабинета му малко след единайсет и половина. Бях капнал от умора. Той — също.

— Дълъг ден имахте — казах му. Всеки ден бе такъв за Петито. Работното време на невролога започваше в седем и половина сутринта и той още беше в болницата към девет-десет вечерта, понякога и по-късно. Освен това насърчаваше пациентите си да му се обаждат вкъщи, ако изникнеше проблем или ако се изплашеха от нещо през нощта.

— Това е моят живот. — Лекарят сви рамене. — Помогна ми да се разведа преди няколко години. — Прозя се. — Сега ми помага да си стоя неженен. Това и страхът ми от обвързване. Но обичам работата си.

Кимнах. Разбирах го много добре. После зададох въпроса, който прогаряше ума ми:

— Какво открихте? Джени добре ли е?

Той бавно поклати глава, после изрече думите, които не исках да чуя:

— За съжаление, има тумор. Почти съм сигурен, че е пилоцистична астроцитома — вид тумор, който поразява най-младите. Ще го потвърдим след операцията. Намира се в малкия мозък. Туморът е голям и застрашава живота й. Съжалявам, че трябва да ви съобщя такава новина.

Прекарах нощта в болницата с Джени. Тя отново заспа, стиснала ръката ми.