Джеймс Патерсън
Розите са червени (41)

41.

Хвърлих се по очи встрани от верандата и дръпнах Бетси с мен. Лежахме на ливадата, трескаво извадихме оръжията си и дишахме тежко.

— Боже господи! Божичко! — повтаряше изумено тя. И двамата не бяхме улучени, но бяхме ужасно стреснати. Ядосвах се на самия себе си, че бях проявил такова безразсъдство пред вратата.

— По дяволите! Не очаквах да стреля срещу нас.

— За последен път се съмнявам в предчувствието ти — прошепна тя. — Ще извикам подкрепление.

— Първо звънни на полицията. Това е нашият град.

Промъкнахме се зад един жив плет и няколко големи розови храста. И двамата държахме пистолетите си готови за стрелба. Моят бе насочен нагоре, точно до лицето ми. Това Мислителя ли беше там вътре? Дали го бяхме открили?

Отсреща децата пред магазина напрегнато следяха действието, по-конкретно се интересуваха откъде е дошъл изстрелът. Бяха ококорени и ни гледаха, сякаш сме герои от „Закон и ред“ или „Полицейското управление на Ню Йорк“.

— Шантавият Джо! — Едно от хлапетата вдигна ръце на фуния около устата си и извика силно.

— Поне засега спря със стрелбата — прошепна Бетси. — Шантавият Джо.

— За съжаление още е въоръжен. Може и пак да постреля, ако поиска.

Преместих се леко, за да виждам предната част на къщата по-добре. Нямаше дупка във вратата. Нищо.

— Джоузеф Петрило! — извиках отново.

Никакъв отговор откъм къщата.

— Полиция! — креснах аз. Чакаш да си покажа лицето ли, Джо? Искаш този път да се прицелиш по-добре?

Напреднах предпазливо към верандата, но не повдигах глава над парапета.

Децата отсреща бяха започнали да ме имитират. Господин Петрило? Шантавият господин Петрило? Добре ли си там вътре, побъркан нещастнико?

Подкреплението пристигна след няколко минути. Две полицейски коли с виещи сирени. После още две. Сетне два седана на ФБР Всички въоръжени до зъби и готови за големи неприятности. Блокираха улицата в двете посоки. Къщите отсреща бяха опразнени, също и магазинът. Новинарски хеликоптер на някаква телевизия се отби на неочаквано и нежелано посещение.

Бях участвал в такива сцени с престрелки повече пъти, отколкото бих искал да си спомням. Гадна работа. Изчакахме още двайсет минути, преди да дойде ударният отряд. Сините рицари. Бяха в пълна бойна екипировка и използваха стенобоен лост, за да разбият входната врата. После нахлухме вътре.

Не се налагаше да се включвам, но влязох в къщата веднага след първите. Бях с бронирана жилетка, агент Кавалиър — също. Хареса ми, че и тя влезе с нас.

Вътре бе от странно по-странно. Дневната напомняше таван на библиотека: мухлясали книги със скъсани корици, смачкани списания, стари вестници на купчини по метър и нещо заемаха по-голямата част от стаята. Навсякъде имаше котки, десетки котки. Те мяукаха оглушително и сърцераздирателно. Изглеждаха изпосталели от глад.

Джоузеф Петрило също беше там. Лежеше сред една купчина стари броеве на „Нюзуик“, „Таим“, „Лайф“ и „Пийпъл“. Навярно ги беше съборил, когато бе паднал по гръб. Устата му бе отворена в нещо подобно на усмивка — гримаса всъщност.

Беше се прострелял с карабина, която лежеше на пода до окървавената му глава. Почти цялата й дясна половина бе отнесена от изстрела. Кръвта бе изпръскала стената, креслото, някои от книгите. Една от котките усърдно ближеше ръката му.

Погледнах преобърнатите книги и вестници край тялото. Забелязах брошура на „Ситибанк“. Също и няколко от банковите извлечения на Петрило. Те показваха баланс от 7711 долара преди три години, който сега бе сведен до 61 долара.

Бетси Кавалиър бе коленичила до мъртвеца. Усетих, че се напряга да не повърне. Няколко от проскубаните котки се отъркваха в краката й, но тя сякаш не ги забелязваше.

— Не може това да е Мислителя.

Погледнах я в очите и там видях страх, но още повече тъга.

— И аз съм сигурен, че не е той, Бетси. Не и бедният Петрило с гладните му котки.