Джеймс Патерсън
Розите са червени (108)

108.

Продължихме така — отпуснато, чудесно, съвършено — цялата събота и в неделя сутринта. Единственият проблем бе, че времето летеше прекалено бързо.

Колкото по-дълго прекарвах с Бетси и колкото повече разговаряхме, толкова повече я харесвах, а ми се бе нравила и преди да дойдем в „Четири сезона“. Как да не я харесвам? Само веднъж в събота говорихме малко за Мислителя. Бетси попита дали според мен сме в опасност. Чудеше се дали той не ни преследва. И двамата не можехме да отговорим на този въпрос, но и двамата бяхме дошли с пистолетите си.

Към десет в неделя сутринта закусихме край басейна. Седяхме на шезлонгите върху пухкави бяло-сини хавлии. Четяхме „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. От време на време привличахме по някой любопитен поглед, но „Четири сезона“ е изтънчена хотелска верига и хората, които отсядат в нея, особено във Вашингтон, са виждали всичко — и много, много повече. Пък и двамата с Бетси несъмнено изглеждахме доволни и щастливи заедно.

Трябваше да го предвидя. Не знам защо, но внезапно се сетих за човека, който бе организирал обирите, убийствата, отвличането — Мислителя. Опитах да го прогоня от съзнанието си. Не успях. Жаждата да го заловя се беше върнала, работата ме чакаше.

Погледнах Бетси. Тя седеше със затворени очи и изглеждаше напълно отпусната. Тази сутрин беше лакирала ноктите си в яркочервено. Беше си сложила същия нюанс червило. Сега не приличаше на агент от ФБР. Беше сексапилна и красива и ми бе изключително приятно да бъда с нея.

Не исках да я тревожа. Беше заслужила малко почивка, лежеше така спокойно на шезлонга.

— Бетси?

Устните й се разтеглиха в усмивка. Очите й останаха затворени. Леко раздвижи тялото си, за да се намести по-удобно на шезлонга.

— Да. С удоволствие ще се върна в стаята с теб. Дори ще се откажа от приятното припичане на слънце. Можем да оставим хавлиите си на шезлонгите. Навярно ще са още тук, когато се върнем.

Усмихнах се, после леко разтрих гърба й.

— Съжалявам, че го правя. Но може ли да поговорим за случая, Бетси? За него?

Тя отвори очи. Бяха присвити и съсредоточени. Просто за миг стана съвсем делова. Удивих се на трансформацията й. Беше по-тежък случай и от мен.

— Какво за него? — попита. — Какво мислиш?

Приседнах на ръба на шезлонга й.

— Прекарахме последните две седмици в ровене около „Метро Хартфорд“. После разпитвахме Макдугъл. През цялото това време пренебрегвахме банките, които бе ударил преди това. Бетси, искам пак да прегледам старите папки. Дори досиетата на персонала на банките.

Изглеждаше озадачена.

— Добре. Става. Разбира се. Но ме обърка. Какво ти хрумна, Алекс? Какво трябва да търсим?

— Четирима служители бяха убити във „Фърст Юниън“. Нямаше причина или повод. През цялото време приемахме, че той ги е наказал за назидание. Но защо четирима? Не се връзва според мен.

Тя пак затвори очи. Виждах, че мисли на бързи обороти. Почти чувах как превключва скоростите.

— Планирал е отмъщение срещу една конкретна банка и същевременно е искал парите.

— Звучи типично за него, нали? Той е задълбочен и ефективен. Не пропуска възможност. Иска всичко.

Бетси пак отвори очи. Погледна ме напрегнато. Нацупи червените си устни.

— Но има едно нещо. Важно е.

Целунах я леко.

— Какво?

— Все още желая да се върнем в стаята. После може да прегледаме всички прашни, мухлясали папки на банката.

Засмях се:

— Струва ми се мъдър план. Особено първата част.