Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (8)

Глава 8
„Здравейте, Петли!“

И така Павлик взе от перваза скъпоценната торбичка и изсипа копчетата на масата. Те засияха с матов блясък.

В стаята влезе котаракът Тимофей, погледна със зелените си очи приведените над бюрото деца, лениво тръгна към тях, излетна се на басмената торбичка и взе да наблюдава как Люска и Павлик разпалено разпределят на камарки старинните копчета.

— Нека тази да е за теб, а тази — за мен! — бърбореше Люска. — Кажи ми, Павлик, какво обичаш най-много на света? Знаеш ли аз какво? Торта с разбит каймак! А ти?

— А аз бонбони фондан със захаросани плодове — отвърна Павлик и веднага разбра, че не биваше да казва това.

— Ето-о-о, така си и зна-а-ех! — презрително провлече Люска. — Обичал бонбони фондан! И това ми било брат. Разбирам брат като на Валка Сергеева — той най-много от всичко обича да се пързаля със ски, като прави смъртоносен скок. Може четирийсет пъти подред да се спусне.

— И аз мога — посърна Павлик.

— Ох, ще падна, и той можел! А на кого още след първия път започна да му се гади?

— Не съм виновен, че ми стана лошо. Но нали не се изплаших! Какво, не ми ли вярваш?

— Добре де, какво пък… — Люска се протегна и почеса слабичката си, почерняла от слънцето ключица. — А хубаво е все пак да се играе на копчета! Кажи ми, Павлик, ако това не бяха копчета, а златни монети, ти какво би си купил? Аз лично — велосипед и хиляда стъклени топчета!

— А аз бих си взел кон — рече Павлик, като внимаваше този път да не се изложи.

— Екстра! И аз бих взела кон! — зарадва се Люска, забра с карирания си ръкав копчетата и те със звън се разсипаха по пода. — Бих препускала на коня като Елена Петушкова — хоп, хоп, хоп! Знаеш колко съм смела, нали!

— Не се хвали, аз също съм смел…

— Смел, няма що! Само на кревата се търкаляш! Разбирам смел, като брата на Тоска Тарелкина. Двама хулигани го нападнали в тъмната улица, а той — цап! — единия, цап — другия! Разпердушинил ги!

— И аз бих ги разпердушинил — каза Павлик. — Не бих се уплашил от твоите хулигани.

— Ох, ще падна, ама че храбрец!

Павлик отвори уста да възрази на Люска, но в същия миг от улицата се дочу пронизителен вик:

— Андре-е-й! Излиза-а-й!

— Кой е този? — подскочи Люска като ударена от ток и се втурна към балкона.

Долу, на ярко осветения от слънцето тротоар, стояха две еднакви червенокоси хлапета с кръгли и розови като морски раковини уши, с избелели каубойки и протъркани джинси; вирнали глави, те ревяха колкото им глас държи:

— Андррррр-е-е-ей!!!

— Ще ви дам аз един Андрей! — надвеси се през балкона Люска и ако Павлик не я бе хванал за басмената рокля, тя би паднала право върху близнаците. — Глупаци такива! Не дават на хората да си поиграят спокойно.

Близнаците спряха да крещят, погледнаха Люска с неизразимо презрение и сякаш в потвърждение на това плюнаха през зъби.

В този миг от входа изскочи познатото вече на Павлик момче с фланелка на райета и с червена шапчица като на велосипедист.

— Здравейте, Петли!

— Здравей, Андрей! — басово отвърнаха близнаците. — Що за гъба червенушка стои там на балкона, знаеш ли?

— И хабер си нямам. Тръгваме ли?

— Тръгваме.

— Вие сте червенушки! — закрещя Люска. — Павлик, а те къде отиват? Гледай-гледай, спряха при лоста. Виж, този Андрей започна да се премята! Бра-а-во!

— Едно, две, три… — взеха заедно да броят близнаците.

— Четири, пет, шест — високо подхвана Люска. — А кое е това момиченце, дето отиде при тях? Сестра ли им е, каква е? Блазе й, щастливка. Това се казва брат!… Седем, осем, девет, десет!… Бомба! Слушай, а ние защо седим вкъщи? Те играят, а ние какво, да не сме сакати? Хайде на двора!

— Неудобно е. Никого не познаваме.

— Виж го ти, не сме ги познавали! Ами ние ще вземем копчетата! Те, като видят нашите копчета, сами ще дойдат да се запознаят, ще видиш!