Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (30)

Глава 2
Музикалният вход

Павлик дотича до вестникарската будка и се огледа, като дишаше тежко.

Рошавия го нямаше на улицата.

„Ей, че съм глупак! Защо побягнах? Та той не ме гонеше! — помисли си Павлик. — Е, да, спря се, обърна се, искаше да попита нещо… И защо сметнах, че ме е познал? Върви го търси сега!“ И той се втурна назад.

— Виж, това се казва старец! — Будкаджийката се наведе през прозорчето и дълго гледа след Павлик. — Тича като рекордьор! Май ще е бивш шампион!

Павлик полетя нагоре по улицата, сви зад ъгъла и облекчено въздъхна: пред него крачеше познатата фигура.

Рошавия премина на отсрещния тротоар, спря се до олющена сиво-синя къща и се огледа.

Павлик бързо приклекна, направи се, че му се е развързала връзката на обувката. А Рошавия се надвеси към прашния прозорец на сутерена и подсвирна.

Никой не се обади.

Тогава Рошавия внимателно, с върха на обувката си, почука три пъти по стъклото. Веднага прозорчето за проветряване шумно се отвори и нисък мъжки глас запита нещо.

— Аз съм — рече Рошавия. — Отвори! — Като заобиколи къщата, той потъна зад портата.

Павлик го последва.

Зад портата се ширеше огромна локва. Тя бе оградена от зелени кофи за смет. Върху кофите господарски се бяха настанили котки. Като видя Павлик, една от тях измяука. Цоп! — Павлик се подхлъзна на портокалова кора и падна. При падането той удари с ръка седалката на огромно канапе, обвито с плат на дребни сиви цветчета и с дупка точно по средата.

Канапето се събуди и забръмча с всичките си пружини като орган в консерватория.

„Мяу!“ — сърцераздирателно се обади пакостницата.

„Мяу-у-у!“ — подхвана друга.

„Мяу-у-у! Мяу-у-у!“ — завиха останалите.

Павлик се изправи, като отърсваше залепилото се о него парче вестник и разтриваше натъртения си крак.

У-у-у… — виеха пружините на канапето.

„Мяу-у-у…“ — деряха гърла котките.

Безмълвният вход оживя. Той като че ли бе чакал само Павлик, за да му устрои този концерт, като че ли дълго се бе въздържал и сега най-сетне с пълна мощ проявяваше музикалните си способности.

Павлик запуши ушите си. Той отдавна вече би влязъл в двора, но какво да стори с ударения си крак и с тази локва, изпречила се между него и Рошавия?

Под постепенно затихващия котешки концерт, акомпаниран от канапето, Павлик дълго и сърдито гледа локвата, заради която се проваляше великото дело.

Но тогава при него дотича русоляво момче и с една дума оправи всичко.

— Дядо, локвата ли не можете да прескочите? — запита то. — Ами сложете една дъска…

След секунда, като преодоля с чест проклетата локва, Павлик влезе в двора.