Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (57)

Глава 9
Круша на главата

По небето плуваха пухкави сиви облаци.

Под облаците пететажният блок гледаше света със светнали, чисти прозорци. На прозорците имаше кактуси и котки.

— Ей-й! — закани им се с юмрук Павлик.

Внезапно юмрукът му застина във въздуха.

Долу по алеята вървеше девойката с джинси.

В ръцете й се полюшваше дълъг калъф, в който се носят навитите на руло чертежи.

Зад девойката вървеше Рошавия. Крачеше зад нея и с острия си поглед сякаш пронизваше гърба на момичето.

Ето, той протегна ръка и нещо й каза.

Девойката не се обърна.

Тогава Рошавия с два скока я догони и тръгна редом с нея.

Павлик целият се наведе напред. Всички обиди начаса се изпариха от главата му. Той не откъсваше очи от вървящите долу хора.

— За момент, ако обичате! — Рошавия хвана девойката за ръката.

С разтреперани ръце Павлик взе да отваря прозореца.

Лена издърпа ръката си.

— Но какво искате? Защо вървите след мене?!

— Извинете, но трябва да поговоря с вас. Само две минутки! Моля ви, спрете се!

— Бързам — отсече Лена и понечи да продължи по-нататък, но Рошавия й прегради пътя.

— В такъв случай никъде няма да ви пусна! — нахално заяви той.

— Ще викам — отдръпна се Лена.

Павлик се замята по стаята. Какво да прави? Как да помогне на това момиче, което вчера така гръмогласно го срамеше пред другите! Ей сега Рошавия ще се опита да се запознае с него! Може би ей сега ще започне да изкопчва от него някакви важни секретни сведения! Трябва да се действа незабавно! Трябва да се предприеме нещо решително!

Павлик се спусна към хладилника, извади оттам тенджерата с компота и я помъкна към прозореца.

— Лена, нима не можете да ме изслушате?

— Откъде знаете как се казвам?

— Аз знам всичко за вас. Дайте ми вашия багаж…

„Поиска чертежа, а? Много се пишеш хитър! Ето ти го! Дръж!“ — И Павлик обърна с дъното нагоре бялата емайлирана тенджера и плисна съдържанието й върху главата на Рошавия.

Последното, което видя, като прибираше обратно тенджерата, бе мокрото теме на Рошавия, с тъмнокафява круша по средата, а раменете на сакото му — обилно посипани със стафиди и сушени сливи.

Последното, което чу, бе пронизителният вик на девойката:

— Видях те! Видях те! Гадно хлапе! Пак ли хулиганстваш? Пак ли своеволничиш? Почакай малко! Ще те науча аз тебе!

След минутка заудряха по вратата със страшна сила.

— Отваряй! Веднага отваряй! — дочу се женски глас.

Треперещ от възбуда, Павлик натисна езичето на ключалката, но — странно! — то, кой знае защо, заяде!

Случват се понякога в живота неочаквани, необясними неща, и то тъкмо в някои много важни моменти.

Бърза например човек за самолета, припира, тревожи се, че закъснява, и изведнъж… засяда в асансьора! Или бърза за среща, от която зависи целият му живот, пък автобуса все го няма и няма, а сетне пристига, претъпкан до вратите. Да се провреш вътре е просто невъзможно, той тръгва, заминава… а човекът гледа след него, отчаяно клати глава и проклина всичко на света.

Нещо такова се случи и с Павлик.

Той би отворил вратата! Би им дал да разберат! Не би се уплашил от Рошавия, честна дума! Не би се уплашил!

Но…

— Не мога да отворя — пресипнало продума зад вратата момчето, като се бореше отчаяно с ключалката.

— Аха, не можеш ли?! Добре го измисли! Само да ми паднеш в ръцете! Ще те науча!… Просто не знам какво ще направя с тебе!!!

— Леночка, не се сърдете толкова — чу Павлик веселия глас на Рошавия. — Ами това е дреболия: заляха ме с компот! Даже е приятно. Много по-приятно е, отколкото със супа например. Ей, момче, чуваш ли? Благодаря ти, че не ме заля с чорба!

И Лена изведнъж се разсмя.

— Ах, на главата ви има круша! — изписка тя. — А тук, на носа, стафида…

— Стафида ли? — зарадва се Рошавия.

И там, зад вратата, те се разсмяха като луди.

— Ох, ще падна! По яката си имате сушени сливи!

— Добре че не са пелмени^[1]!

Като се превиваха от смях, те излязоха от входа.

Кафявият кожен калъф бе в ръцете на Рошавия.

— Ще трябва да ви заведа у дома — високо рече Лена. — Не може да ходите по улиците в този вид. Трябва да ви изчистя и изсуша.

— Разбира се! — възторжено възкликна Рошавия. — Разбира се, Леночка! Вие сте напълно права!

И примирайки от смях, те влязоха в отсрещния вход.