Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (33)

Глава 5
Момиченце на стълбището

Плачът бе тих, писклив. Някъде в дъното на мазето плачеше дете.

Павлик се вкамени, целият се превърна в слух и внимание. Пронизваше тъмнината с очи. Пръстите му, стиснали перилата, побеляха.

Плачът не преставаше, даже стана по-висок. Някой жално хлипаше долу в най-ниското.

Не, не, почакайте, долу ли? Не греши ли Павлик? Да, съвсем ясно е, че плачът долиташе не отдолу, от мазето, а обратно, отгоре, от стълбището.

Кой плачеше?

Павлик бързо се изкачи по стъпалата и ето какво видя.

На дървеното стъпало на стълбата за втория етаж седеше и плачеше някакво момиченце. Изглеждаше на около четири години. Облечено беше в раирана кафява пижама, на краката му имаше големи домашни чехли. Бузата на момиченцето бе омотана с дебел шал, под шала се показваше памук.

С една ръка то размазваше сълзите по лицето си, а с другата притискаше до себе си мършаво рижаво котенце. То гледаше с мътни очи и тъничко мяукаше.

— Ти защо седиш тук? — запита Павлик, като оглеждаше учудено разплаканото момиченце, проскубаното котенце и кофата за смет, край която се търкаляха картофени обелки.

Момиченцето спря да плаче, погледна Павлик с кръгли като копчета очи, но след това зарева отново:

— Аз затворих врата-та-а…

— Ами почукай, ще ти отворят!

— Няма да ми отворя-я-ят… Мама отиде на работа, татко и той е на работа-а-а.

— Защо са те оставили сама?

— Те не са ме оста-а-а-вили. Мама беше вкъщи, ама по телефона й позвъниха, че в работата й има аравия. И тя отии-де…

— Каква аравия? Да не би да е авария?

— Да-а-а.

— Е добре, а ти как остана на стълбището?

— Котенцето мяукаше, аз излязох да го видя, а нашата врата се затво-о-ри.

— Ами защо бузата ти е превързана?

— Защото имам за-а-ушка — каза момиченцето и зарева още по-силно.

— По-тихо! — изплаши се Павлик, съобразил, че с плача си то може да прогони онези, в мазето. — Стига рева! Хайде по-добре да позвъним на съседите!

Павлик позвъни на съседите, но зад вратата цареше пълна тишина.

— Баба Валя не чува, тя е глуха-а-а — рече момиченцето.

— Ами на първия етаж?

— Там всички са на работа, а чичо Игор отиде в инсти-ту-у-та… Дядо, вземи ме с тебе, тука ме е стра-а-х!

Само това липсваше!

— Какви ги дрънкаш! — заклати глава Павлик. — Къде ще те взема? Аз съм зает, трябва да вървя.

— А-а-а! — зарева момиченцето. — Ще тръгна с те-е-бе… Ти си добъ-ъ-р.

— Къде ще вървиш с мене? — изплаши се Павлик. — Аз съм зает с опасна работа! Преследвам разбойници, разбираш ли? — И като кимна към мазето, приглушено додаде: — Долу при вас има разбойници!

Не трябваше да казва това. Павлик разбра, че направи грешка. Момиченцето нададе такъв рев, че стъклата зазвънтяха в рамката на прозореца, а котенцето започна да се дърпа от ръцете му.

— По-тихо! По-тихо! — замаха с ръце Павлик. — Пошегувах се!

Но момиченцето вече се бе вкопчило на живот и смърт в ръкава му.

— А-а-а! — силно ревеше то. — Стра-а-х ме е!

— Ш-ш-т! — Павлик притисна устата му и разгорещено зашепна на ухото му. — Защо ревеш? Как не те е срам! Ти вече си голяма! Е, добре, добре, ще те взема със себе си вкъщи, така да бъде! Само ме почакай малко, само един час! Аз скоро ще се върна, разбра ли?

— Не иска-а-м! Не си оти-и-вай! Страх ме е от разбой-ниците-е!

Ох! От яд Павлик изкряка като патица.

Нямаше какво да се прави. Трябваше да замъкне момиченцето вкъщи. Наистина не можеше да го остави само на мръсното стълбище, на туй отгоре със заушка, пък и близо до подозрителното мазе!

Как можа да се случи: в най-решителната минута, когато още мъничко и щеше да му стане ясно що за хора и с каква цел са се събрали там долу!

„Нищо, не всичко е изгубено — рече си Павлик. — Ще отлетя като вятър до вкъщи и обратно!“

— Хайде, тръгваме — каза той на момиченцето. — Само че облечи моя пуловер. Кой ходи с пижама по улиците?

Момиченцето веднага престана да плаче, намъкна наопаки пуловера на Павлик, подаде му мократа си длан и двамата заслизаха по стълбището.