Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (56)

Глава 8
Девета записка

19 юни.

Всичко е ужасно!!! Напразно се старах и исках да спася това момиче от престъпниците! Нека го отвлекат! Вчера то вика най-много от всичките, даже ме ощипа. Сякаш нарочно съм искал да убия този негов съсед! А впрочем той ми счупи бинокъла с главата си, а сам се отърва само с една цицина! После момичето взе да разказва на всички, че мъча котките, че изобщо съм някакъв изверг! Те се нахвърлиха върху мен и нищо не можах да им обясня. Какъв ужас! Всички се струпаха и ме гледаха като ненормален. Светка едва не се нахвърли с юмруци върху мене, а Андрей все въртеше пръст край челото си. Тъй да е, толкоз по-зле за тях! Нека само хвана престъпниците! Какво излиза — мошениците свободно се разхождат под носа им, пък честния човек го ругаят и позорят. А сетне, на всичкото отгоре, и мама се нахвърли върху мене, можеш ли нещо й обясни? Никой не ме разбира! Никой! Ще взема и ще избягам от къщи! Ще отида на Север да строя водни електроцентрали!

В празния апартамент рязко иззвъня телефонът. Мрачен като облак Павлик с нежелание се повдигна от стола и взе слушалката.

— Павлик, аз съм! Е, какво стана? Разказвай, по-скоро!

— Няма какво да разказвам.

— Как така няма? Разкажи за девойката! Изясни ли каква е?

— Изясних.

— Е?

— Проклетия и злобарка, ето каква е.

— Ама ти нещо да не си болен, а?

— И здрав да си, ще се разболееш. Да беше чула как всички ме хокаха, като се бях качил на покрива на бараката!

— А ти не им обръщай внимание, Павлик! Не се огорчавай! Искаш ли да ти посвиря на цигулка по телефона?… А може би искаш да поговориш с Уран? Уран, Уран, ела тук!

В слушалката се чу нежно кучешко скимтене, но веднага се намеси строгият глас на Лидия Сергеевна.

— Павлик, моля те, не разсейвай Люся. Тя още не е свършила със свиренето.

Слушалката записука.

Павлик я тръшна на вилката и гневно се огледа. Искаше му се да крещи, да плаче от обида и да удря с юмруци по масата.

Злобно ритна стола и отиде в кухнята. Хвърли на пода капака, с който бе захлупено тиганчето, и взе да яде студените картофи с ръце. Те бяха потънали в застинала мазнина.

— Пфу! — изплю хапката Павлик, отсръбна направо от тенджерата глътка компот и тъжно погледна през прозореца.

„Да, аз съм Кюфте — мислеше Павлик. — И ще си остана Кюфте за цял живот. Нищо забележително няма да мога да направя, въобразих си кой знае какво! А всъщност, каквото и да сторя, винаги излиза глупаво и смешно. Трябва да се родиш като Андрей. На такива като него всичко им върви, всички ги обичат, на всекиго са необходими. Аз не съм Андрей. Аз съм просто едно дебело и грозно момче и нищо хубаво не мога да направя. Да, не й провървя на Люска с такъв братовчед.“

Ех, драги читатели, може би ви е трудно да разберете душевните терзания на Павлик? Възможно е вие да не сте такива обидчиви, да не сте така болезнено чувствителни. Нали хората са различни. Един ни най-малко не се тревожи, че носът му е, да кажем, дългичък, за друг това е тежко изпитание през целия живот. Един, да речем, винаги е весел и заразява и другите със своето веселие. Друг честичко тъгува и причинява и на околните мъка. Един е пъргав и силен като Андрей. Друг прилича малко на нашия Павлик, мъничко непохватен и чудак, от което сам страда.

Е и какво? Главното не е в това, нали, читателю? Не е в това какъв ти е носът и здрави ли са ти мускулите. Не е в това дали си обидчив, или не си. Не е в това дали си винаги весел, или тайничко тъгуваш. Главното е в нещо друго, съвсем друго… Какво е то? Няма да даваме отговор на този въпрос. Вие, драги читатели, ако помислите, сами ще си отговорите.