Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (58)

Глава 1
Въже от чаршафи

— Какво направих! — удряше се с юмруци по главата Павлик. — Какво направих! Глупак! Идиот! Със собствените си ръце уредих всичко. Нали на него тъкмо това му трябваше — да се промъкне в дома й!

Трескаво набра номера на Люска и закрещя в слушалката:

— Ало, Люска, аз съм! Чуваш ли ме? Люска, те отидоха у тях! У тях отидоха, чуваш ли! Рошавия и тя! Отидоха у тях! Вкъщи!

— Така ли? — изпадна в ужас Люска. — Наистина ли направо у тях отидоха? Ами ти защо стоиш със скръстени ръце?

— А какво да правя? Ключалката се счупи и не мога да изляза от дома! — отчаяно извика Павлик.

— Голяма работа, като се е счупила! Ами ти се спусни с въже! Един път аз така избягах, като ме бяха заключили. Бързай, не губи време, спусни се, а ние с Уран ей сега ще пристигнем. Без нас не ги залавяй, чуваш ли?

— Чувам — отвърна Павлик и се защура из апартамента да търси въже.

Няма защо да казваме, че в апартамента не се намери въже. В чекмеджето на кухненския шкаф имаше някакви тънички кафяви парчета, но това бяха по-скоро връвчици. Повече нищо нямаше. Да, под дивана се търкаляха и стари въженца за скачане, забравени от Люска…

От ярост Павлик ги запокити в ъгъла.

Целият почервеня. Дишаше тежко. Очите му бяха изпъкнали като на рак. В живота на Павлик Доматов още не бе имало такъв напрегнат момент.

„Ей сега ще пристигне Люска — мислеше той, — а аз съм още вкъщи! Какво да правя? Мисли, главо, мисли, мисли, мисли! Измисли нещо, моля те! Хайде, моля те! Хайде, по-скоро!“

И главата на Павлик измисли.

Тя си припомни как постъпваха във филмите престъпниците, които бягат от затвора. Те разкъсваха чаршафа на ивици и ги свързваха на въже.

Павлик направи същото. Смело наряза с ножицата най-хубавия мамин чаршаф на сини точици, завърза ивиците една за друга, прикрепи единия край на това саморъчно направено въже към балкона, а другия прехвърли в двора…

Ах, дявол да го вземе, въжето бе късо! До земята оставаха не по-малко от три метра!

Павлик отново се залута из апартамента, но скоро се окопити. Отчаяният израз върху лицето му се смени с израз на твърда решителност. Много важно! Като е късо — късо! И тъй ще слезе! Главното е да се спусне долу, а оттам вече може и да скочи. Голяма работа! Не е от стъкло. Няма да се счупи.

Развълнуван, Павлик от здраво по-здраво притегна въжето за балкона, прекрачи балконските перила и се вкопчи с две ръце за въжето.

Преметна единия си крак…

Въжето съмнително изпращя. Малко го достраша, поиска му се да затвори очи, главата му се замая…

„Спокойно!“ — заповяда си самичък Павлик, спусна другия крак и с цялата си тежест увисна на въжето.

Ох, как запращя то! Ще издържи ли? Не знаем, честна дума, не знаем!

Катерил ли се бе по въже Павлик по-рано, да речем в трети клас или в детската градина?

Не, никога. Нито в четвърти, нито в трети клас, нито в детската градина.

Вълнуваше ли се Павлик? Начинанието бе рисковано: въжето не е истинско, а трябваше да се спусне по него от четвъртия етаж!

Не, не се вълнуваше!

Бедата е само в това, че въжето, кой знае защо, се въртеше около оста си, като че някой нарочно го бе залюлял.

Павлик очакваше всичко друго, но не и това! Защо се върти? И кога ще спре? Въжето продължаваше въртенето си…

Главата на Павлик се замая. Той зажумя, мъчеше се да не гледа как всичко затанцува пред очите му и като отмахваше от въжето ту едната, ту другата си ръка, започна полекичка да слиза надолу.

Но чакаше го нова беда. Още не беше се спуснал и половин метър и въжето започна с все сила да се люлее! Вятър ли духна, нещо друго ли стана, но Павлик се извиваше и люшкаше като артист в цирка, само с тази разлика, че там развълнуваната публика ръкопляска за смелостта, а тук единствените зрители — две котки и черното дворно куче — с учудване гледаха към люшкащото се под балкона хлапе.

— Ей, момче, да не си полудяло? — извика един работник с комбинезон и с железен ключ в джоба. — Хайде, слизай! Слизай, на тебе говоря!

Хубаво е да се каже — слизай! Но слизането беше трудно. Пръстите с все сила се вкопчваха във въжето, раменете изтръпнаха, ръцете трепереха, налагаше се с огромно усилие на волята да ги откъсва от въжето, за да слиза надолу.

„Защо се бавиш! — ругаеше се Павлик. — Ами той може да я убие! По-бързо слизай! По-бързо! По-бързо!“

И ето че момчето е вече на разстояние три и половина метра от земята.

Пра-а-с! Въжето с пращене се скъса и от три метра височина Павлик падна в лехата, точно в току-що посадените от Светка градински теменуги.

— Помощ! — запищя през прозореца вездесъщата леля Катя. — Изпотъпкаха цветята!

Тъкмо в това време от входа излезе Андрей. Той водеше с каишка едрия си сиво-чер Брут.