Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (14)

Глава 1
Странният разговор

Да, на двора беше вечер. Зелените мъхнати клонки на френското грозде се полюшваха плавно. Замайващо миришеха лехите с цветя. Първите ясни звезди намигаха отгоре. Беше необичайно топло.

Павлик поседя на пейката, погледа как в домовете един след друг светваха прозорците. След това разпери ръце и пусна Тимофей.

Усетил се на свобода, котаракът незабавно изчезна, започна да се завира някъде из храстите, омагьосан от вечерната топлина и замаян от гальовните, възбуждащи аромати на настъпващата нощ. Но Павлик не биваше да го изпуска от очи: този нехранимайко и без това диреше случай да се измъкне. Иди след това го търси!

— Тимка! Тимка! — повика го Павлик, ала хитрият котарак не се обади — Тимка! Тимка! Къде си?!

Павлик тръгна към неосветената част на асфалтовата алея, в края на която стоеше зелена кола марка „Жигули“.

— Къде се дяна, дяволе проклет? Под колата ли се пъхна?

Павлик заобиколи колата, приклекна, наведе се и взирайки се в тъмнината, изведнъж дочу шепот.

„В колата има някой! — учуден помисли Павлик. — Странно… Светлината е загасена, фаровете също… Защо е нужно да се седи на тъмно?“

Стъклата на „Жигули“-то бяха смъкнати. Павлик неволно се приближи и гласовете станаха по-ясни.

— Не, Старче, никъде няма да отида утре — каза единият. — Уморих се. Много е работата.

— Ще съжаляваш, Брада. Всички наши отиват, и шефът също — избоботи другият.

— Не-не, вече реших. По-добре да се наспя хубавичко. А на шефа — много му здраве!

„Защо се наричат един друг «Старче» и «Брада», а гласовете им са млади!“ — учуди се Павлик и заинтригуван продължи да слуша разговора, макар и да разбираше, че това, честно казано, не е съвсем прилично.

— Както искаш, Брада! Ти знаеш по-добре — отново избоботи ниският глас.

В колата замълчаха.

— Слушай, но все пак къде е тя? — изведнъж рече първият глас. — Докога ще чакаме? Вече половин час киснем тук!

— Не се тревожи, ще излезе. По това време винаги разхожда кучето си. Ей сега ще се увериш, че ненапразно цяла седмица я следя. Според мен имаме точно онова, което ни трябва.

— Цяла седмица я следиш и досега нямаш никакъв резултат? Не разбирам какво ти пречи, Старче?

— Не става, Брада… Не мога да я хвана…

„Кого да хване? За какво?…“ — помисли Павлик и кой знае защо, нещо го жегна под лъжичката.

— Старче, ама ти нали си професионалист! Да не ти се случва за пръв път, я?

— И аз се чудя. Навярно експонацията ме подвежда! Разбираш ли, слънцето е много силно! Пречи ми!

— Знаеш ли, просто е смешно! Ти си стара кримка, а да не можеш да се справиш с експонирането! В сянката я хвани, щом слънцето ти пречи.

— Опитвах, Старче. Наоколо хора — не можеш да се приближиш! Но нищо, тя няма да ми избяга, не се тревожи.