Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (6)

Глава 6
Началото на дневника

И тъй, Павлик още един път с удоволствие огледа стаята си, взе трийсет копейки, излезе на улицата и решително тръгна към будката.

— Кажете, моля ви — учтиво се обърна той към продавачката, — продавате ли дебели тетрадки?

— А защо са ти? — запита го продавачката и както му се стори, хитро и втренчено го огледа.

„Досети се“ — помисли си Павлик, страшно се смути и забърбори:

— Ами… ей тъй, да записвам наблюдения за времето!

— Наблюдения за времето ли? — добродушно се усмихна продавачката. — Браво, момче, хубаво си намислило! На̀, вземи! Ето ти и пълнител за химикалката, пиши и бъди здрав!

Павлик взе дебелата тетрадка с червена найлонова подвързия и синята химикалка и тръгна към къщи, като весело подскачаше.

У дома той най-напред пусна резето на вратата, след това седна на масата, разтвори тетрадката и на първата, разчертана на кутийки страница грижливо изписа с големи печатни букви думата „Дневник“.

Отметна глава, с удоволствие погледа буквите. С изплезен от усърдие език под тях написа с по-малки букви: „Съваршено секретно“.

Помисли. Поправи грешката, постави възклицателен знак и скоби… Излезе хубаво:

ДНЕВНИК

(съвършено секретно!)

Павлик остана доволен, прелисти една страничка и с малки, неравни букви започна да пише.

7 юни

… Ура! Преместихме се! Хубаво е да имаш своя стая! Сега ще се заключа и ще измисля нещо! Да! А по-рано, тъкмо започна да мисля, и мама ще ми нареди да мета пода. Такова нещо ще измисля, че Люска ще ахне! Аз ще й докажа на какво съм способен! Ще ми приказва тя, че видиш ли, Нинка Петрова била щастлива: имала трети братовчед, който спасил удавник. Е, какво от това? И аз бих го спасил! Не бих се уплашил, честна дума! И Люска Косицина, казва, била щастлива. Нейният брат е капитан на футболен отбор. Футболът според мен е празна работа. Аз искам да извърша нещо опасно, с риск за живота. Да видим тогава какво ще каже тя! А ми приказва: Витя Кукушкин от книжката „Седмина на границата“ бил само на десет години, пък заловил в планината въоръжен бандит и го докарал на заставата, а аз съм бил вече на единайсет. Аз също ще направя нещо забележително! Само да го измисля! Отдавна мечтая за истински опасна работа! И изобщо омръзна ми да ме наричат Домат! Не съм никакъв Домат!

А това момче от кооперацията много ми хареса. Ето, ако с него се сприятеля, то не би взело да ме дразни, като ми вика Домат, в това съм сигурен. Исках да го попитам как се казва, но ми стана неудобно. То даже не ми обърна внимание. И това не е чудно. С цяла глава е по-високо от мене, с широки рамене, слабо и пъргаво. Пък аз съм дебел и неугледен. Видът ми е такъв, че сам не се харесвам. Мисля си, че приличам на октопод. Да! Носът ми е като картоф, очите — мънички, веждите — безцветни, а бузите — червени. Ясно е защо в оня квартал ме наричаха Домат.

Изобщо много е обидно, когато те дразнят. Затова оттатък с никого не дружах, а така ми се иска да имам истински приятел.

Наистина аз дружа с моята братовчедка Люска, но тя не ме разбира. Тя казва…