Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (20)

Глава 7
Човек в храстите

Едва на разсъмване Павлик заспа здрав сън.

Събуди се, колкото и да е чудно, весел и с леко сърце.

„Нещо сънувах — припомни си той. — Някаква глупост: леки коли, престъпници…“

Майка му вече бе отишла на работа. На масата имаше бележка: „Не можах да те събудя. Яж от руската салата и си изпий какаото“.

Павлик дръпна пердето, отвори прозореца.

Беше вече почти пладне. Ярко слънце заливаше градинката пред блока. По дърветата цвърчаха врабци, в пясъка ровеха деца.

Двамата братя Петльови заедно със Светка се упражняваха в класически скок.

Наблизо на пейката седеше светлокосо момиче. Навело глава, то чертаеше нещо с пръчица по земята. Ето, повдигна очи и се замисли…

О-о-о-о!!!

Павлик изведнъж си припомни всичко! Вечерта. Зеленото „Жигули“. Зловещия разговор. Девойката с кучето.

Силно възбуден, той грабна от бюфета малкия театрален бинокъл, инкрустиран със седеф, и трескаво почна да върти окулярите.

Те зашариха по земята, по дърветата. Появи се луничавото лице на Толка Петльов, квадратите с тебешир по земята, синята рокля на Светка… Но тези неща не интересуваха Павлик. Той искаше да види девойката! Само нея!

А! Ето лицето й. Вижда се всяка чертичка.

Коя е тя, каква е?

Всъщност момиче като момиче. Красиво, но общо взето, нищо особено. Виж, само погледът й е сериозен, момичетата рядко гледат така.

А какво чертае на земята? Някакви линии, триъгълници… Погледне в разтворената на коленете й книга и чертае. Пак погледне и пак чертае… Написа формули, някакви букви и знаци. Жалко, че лошо се виждат — големият храст вляво хвърля гъста сянка върху земята…

„Я виж, я виж! — изведнъж сам си каза Павлик и сърцето му силно заби. — Какво е това тъмнокафяво петно в храстите? Да-да, ей там, между клоните?“

Дъхът на Павлик секна, гърлото му пресъхна. Някой се криеше в храстите!

Павлик едва не изтърва бинокъла, но веднага го насочи натам и започна бързо да върти окулярите.

Да! Наистина! В храстите се криеше човек!!!

Свит, прегънат одве, подвил крак, той държеше в ръцете си някакъв черен предмет.

Ето, вдигна предмета към очите си… Фотоапарат! Насочи го към момичето! А то седеше наблизо, прочиташе някой и друг ред, чертаеше с пръчицата по земята и нищо, нищичко не забелязваше!

Павлик сне бинокъла и избърса запотеното си чело.

Място за съмнения нямаше.

Опасност заплашваше девойката.