Ирина Пивоварова
Старчето с карираните панталони (10)

Глава 10
Павлик плаче

— Нахалници! — възмущаваше се Люска, като се качваше по стълбището. — Ех, ако знаех какви са, не с копчета, а с револвер бих излязла! Гадове! Безсрамници! Ама и теб те бива! Не брат, а цяло недоразумение! Заяждат се, пък той мълчи! И ти трябва да се заяждаш, щом е така, разбра ли?

— Не трябва — тихо отвърна Павлик.

— Защо? — учуди се Люска.

— Не искам — каза Павлик, погледна Люска и тя прочете в неговите очи — сиви, със зелени точици и с червеникави мигли — нещо такова, от което само въздъхна и тихичко каза:

— Глупаци са те, Павлик, нали?

… Павлик не помнеше как стигна до къщи. Не помнеше как отключи вратата. В ушите му кънтеше ужасната дума „кюфте“, очите му виждаха насмешливите погледи на децата.

Той мълчаливо съблече якето си, мълчаливо ритна с крак изпречилия се на пътя му Тимофей, когото по-рано не с крак, а дори с пръст не пипваше, влезе в банята, затвори вратата с райбера, отвъртя крана, седна на пералнята и заплака.

— Павлик! — раздруса дръжката на бравата Люска. — Защо си се затворил? Веднага отвори!

Но в това време в антрето звънна телефонът и с гласа на Люскината майка, Лидия Сергеевна, заповяда на момичето незабавно да се прибере вкъщи.

— Ти какво, забрави ли, че трябва да идем в поликлиниката? Докога ще те чакам?!

— Довиждане, Павлик! — съкрушено каза Люска до зелената врата на банята. — Напразно се тревожиш! Ние ще им отмъстим, ще видиш!