Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Старичок в клетчатых брюках, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Ирина Пивоварова

Заглавие: Старчето с карираните панталони

Преводач: Пенчо Чернаев

Година на превод: 1983

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1983

Тип: повест

Националност: Руска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“, София

Излязла от печат: 15.XII.1983 г.

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Художник: Васил Вълчев

Коректор: Мая Халачева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2945

История

  1. — Добавяне

Глава 16
„Скъпи Иван Иванич!“

За щастие мъчението с водата не продължи дълго.

Както неочаквано започна, така и неочаквано дъждът спря, облаците се разсеяха, слънцето надникна; то като че ли се съжали над Павлик и ласкаво го помилва по главата с топлите си ръце.

Слепналите се кичури коса около плешивото му теме почнаха да изпускат пара на слънцето. Гъстите бели вежди — също.

Лявата вежда сега съвсем бе паднала върху окото на момчето. От мустаците му продължаваше да се стича вода. Мокрият му врат неприятно студенееше. Подплатените рамене на дядовото му сако тежаха като олово. Кръстът го болеше.

Павлик губеше сили.

„Ако продължи така още половин час, ще умра“ — прецени той и започна да киха.

— Апчхи! — силно кихаше Павлик, та целият двор го чу. — Апчих! Апчих!

Слънцето се скри и в двора започна да се спуска като мъгла тих, безцветен здрач.

От входа, просто под носа на Павлик, отново изплува синята детска количка. Тикаше я познатата му вече жена с кръгли очила.

— Апчих! — не се сдържа и отново кихна момчето.

Жената трепна и се огледа.

— Ей, кой киха? — запита тя в празното пространство и надникна под пейката.

— Апчих! — чу в отговор.

— Боже мой! Кой е този? — Жената се наведе към прозорчето на мазето и избърса очилата си. — Ах, Иван Иванич! Какво правите тук?

— Аз ли?! — с мъка изрече Павлик. — Ами нищо, дишам чист въздух…

— Но как попаднахте в мазето?! Чудно! Ах, да, разбирам. Вашата Земфира навярно пак е избягала, нали? Тя сигурно се е вмъкнала в мазето и вие сте я търсили?

— Аха — каза Павлик, като се стараеше да говори с дрезгав шепот и безуспешно се опитваше да разбере коя ще е тази Земфира и защо й е притрябвало да се пъха по мазетата?

— А какво е станало с гласа ви? Говорите някак странно. Навярно сте простинали в мазето?

Зад гърба на Павлик се дочу скърцането на канапето.

— Моля ви, говорете по-тихо! — изплаши се Павлик. — Ще се събуди…

— Кой ще се събуди? Земфира ли? Намерихте ли я?

— Да — отчаяно изсумтя Павлик. — Но не е там работата. Аз се заклещих, разбирате ли… Помогнете ми, моля ви, да изляза оттук. Бравата на вратата се счупи.

— Ама разбира се, разбира се! — засуети се жената. — Ей сегичка ще извикам водопроводчика. Само за минута.

След малко тя се върна с водопроводчика и с две късогледи бабички.

— Коля, ще ни помогнете ли да измъкнем Иван Иванич? — запита жената.

— Можем да го измъкнем, Клара Макаровна — рече водопроводчикът Коля. — Даже е много лесно да го измъкнем. Ще го хвана за врата и ще го издърпам.

Като чу тези думи, Павлик заохка.

— Лошо му е! — възкликна Клара Макаровна. — На Иван Иванич му е лошо! Дайте валидол! Кой има валидол?

— Е, аз тръгвам — рече водопроводчикът Коля. — Хората ме чакат. Аз съм човек със задължения.

Две ръце се протегнаха към Павлик. Във всяка длан имаше по една бяла таблетка валидол. На него не му оставаше нищо друго освен да отвори уста и да вземе наведнъж двете таблетки.

Но не бе успял още да усети в устата си приятната свежест на валидола, когато с ужас почувства, че желязната ръка на леля Фарида го сграбчи за крака!